1.11.2011 г.

България под турско-еврейско робство (ХIV-ХIX в.)


След падането на Търново през 1393 г. борбата срещу турските поробители продължила. Фактически от турското нахлуване на Балканите в 1352 г. до Освобождението през 1878 г. съпротивата не преставала. Първите 50 години от османското нахлуване били най-кървавите и българите дали най-много жертви във войните с турците. Тази героична саможертва на българите спасява до голяма степен Източна Европа от опасността да попадне под турска власт, тъй като задържа турците по-дълго време на Балканския полуостров в стремежа им да овладеят и подчинят новите територии.

По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави срещу турците.


По-важни от тези събития са:


- походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.

- въстанието на Шишмановци в 1405 г.

- въстанията на богомилите в 1413 г.

- походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г.

- походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г.
- въстанието в Прилепско в 1564 г.

- въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г.
- Търновското въстание в 1595 г.

- бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г.

- Търновското въстание в 1686 г.

- Чипровското въстание в 1688 г.

- Марино въстание в Търново през 1700 г.

- участие на софиянци в Австро-турската война от 1737 г.
- гръцко-българската завера в 1821 г.
- Знеполското въстание в 1830 г.

- Берковското въстание в 1835 г.
- Върбановото въстание в 1837 г.

- Пиротското въстание в 1838 г.

- Априлското въстание в 1876 г.

- Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г.


Всички тези въстания и походи са добре обобщени в книгата на Й. Йосифов за българските въстания (72). Той дава и подробни данни от съществуващите документи за българските жертви, турските зверства сред мирното население, избиванията, непосилните данъци, налагани от евреите бирници, и Геноцидът, извършван над българите.


Йосифов отбелязва и предателската роля на сърбите, венецианците и генуезците, които провалят втория поход на Владислав III Ягело (Варненчик) през 1444 г.; очевидно по указания на Синедриона, отново в играта се включват еврейските банкери от Венеция:


„... Папа Евгений IV не бил доволен от постигнатите резултати и затова Владислав III нарушава мирния договор и през пролетта на 1444 г. отново настъпва - този път в Северна България. Той минава Дунав при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунав биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на султан Мурад II от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбския деспот Юрий Бранкович не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бег) да се присъединят към Владислав..." (72).


Редица историци отбелязват изключително подлата роля на, която играят венецианските евреи банкери и евреите в Константинопол по отношение завладяването на Балканите и по-специално България от турците. Те изиграват и ключова роля за падането на Константинопол в 1453 г.


„... Венеция се стремяла с всички средства да опази своето място в търговския обмен на Източното Средиземноморие, за да съхрани застрашените си владения и да разшири господството и влиянието си в други балкански земи. Затова тя непрекъсната лавирала между Унгария, османците и Генуа и използвала разединението и затрудненията на онези балкански страни, към които отдавна насочвала домогванията си..." (66).


Повече от очевидно е тясното сътрудничество на евреите -търговци и банкери, и особено евреите роботърговци, които оценили потенциала за печалба в разрастващата се Османска империя. Евреите всячески подпомагали този процес за утвърждаване властта на турците, естествено за сметка на поробените народи, които били ограбвани и унищожавани тотално!


Николай Станишев отбелязва: „... Обезглавяването на българския народ продължава през цялото четиринадесето столетие - с меч, чрез заточаване, или „чрез договор" (васалитет), т.е. временно самозапазване, което завършва пак с меч или заточване, а понякога с потурчване.

 

Евреи - бирници на Османската империя, събират данъци от български производители еснафи (по Йонков)

"Жестоко робство" - графика от Феликс Каниц (по Йонков)


Обезглавяването на българския народ продължава и през петнадесетото столетие, по времето на големите турски междуособици, когато българите направили първите бунтове и опити за въстания...


Целенасочено голяма част от българската аристокрация била ликвидирана и само малка част успяла да се укрие в провинцията или да емигрира в чужбина.


Обезглавяването и обезкървяването на българския народ продължило през цялото робство, след всеки бунт, след всяко безнадеждно въстание. Същевременно турските завоеватели започнали да настаняват в българските земи - средището на По
луострова, големи количества свое население и по този начин обезсилвали още повече България..." (135).

Както вече споменахме, евреите спомогнали и за падането на последната християнска крепост и убежище на православието - Константинопол, който бил завладян от турците. В това пъклено дело и предателство участвали най-вече венецианските и генуезки банкери евреи, както посочват редица автори, при това с еврейски произход (53, 56).


Дейвид Дюк*, бивш американски сенатор, в своята книга „Еврейският въпрос през очите на американеца" директно посочва, че още през XIII в. византийските евреи подържали окупационните армии на турците, а през XV в. подържали турците и при последното завоевание - Константинопол. Той обяснява, че по същия начин и по същите причини евреите са поддържали и завоюването на Южна Испания от сарацините. След окупацията на мюсюлманите, те били в управляващото правителство (53).


Еремеев и Мейер* потвърждават, че предателството в Константинопол дошло от предградието Галата, което било официално венецианска и генуезка колония и където живеели много еврейски търговци и митничари. Те помогнали на турците да прекарат по суша до залива „Златния рог" над 70 кораба, необходими за решителния щурм на града, и снабдявали окупаторите с провизии (56, 67). Никола Ватен посочва, че търговците от Галата запазили един двусмислен неутралитет, доставяйки и на едната, и на другата страна провизии и сведения -нещо типично за евреите винаги да работят като двойни агенти и да извличат печалба от войната („Двама се карат - третият печели") (67).


От своя страна Рънсиман посочва, че операцията по превземането на Константинопол била стимулирана активно от личния лекар и съветник на султан Мехмед II - италианския евреин Джакомо ди Гаета*. Той посъветвал султана при щурма на града да се използва артилерия (нещо ново тогава) и установил връзка с унгарския инженер Урбан - специалист по леенето на топове (123).


След падането си Константинопол пострадал силно и бил разграбен и частично разрушен.

Турските войски не влезли единствено в Галата, където имало и доста синагоги!...

Симптоматично е, че нападението над Константинопол започва на Великден или на еврейската Пасха, като очевидно с този красноречив знак някой от Синедриона символично искал да каже нещо на православните християни!... Тази зловеща символика сполучливо се допълва от османския хронист Мехмед Нешри (106), който при описването на битката за Константинопол казва, че „копията на газиите (бойци за вярата) понесени като Мойсеев жезъл, се чинили на тираните неверници седмоглави змейове..."


При превземането на Константинопол безвъзвратно били унищожени и разрушени множество християнски църкви (и нито едно синагога!), а най-красивите и внушителни от тях, като „Св. София" например, били превърнати в джамии. Изгорени били множество безценни библиотеки и ръкописи и поругани и осквернени редица християнски ценности и реликви. По същия начин турците и техните наставници - евреите, действали и в България.

Според Куев турците, а по-късно и гръцките фана-риоти, командвани от Цариград (Константинопол, Истанбул) целенасочено първо унищожавали културните средища и книжовните ценности, преди всичко български ръкописи и книги. „Сякаш целта е да се заличи от лицето на земята всичко чуждо, всичко немохамеданско, всичко българско, всичко християнско. Във връзка с посещението си в Търново през 1838 г. френският пътешественик Ами Буе пише, че там мохамеданите са унищожили всичко, което би напомняло за българската народност. А казаното от Ами Буе за Търново важи и за много други градове, села и области у нас и изобщо на Балканския полуостров..." (82).


Куев описва също, че много манастири, църкви и книгохранилища по време на турското робство били опожарени и хиляди български ръкописи и старопечатни книги били унищожени и безвъзвратно загубени за народа ни. Това се случвало и по вре-ме на многобройните бунтове и въстания на българите срещу
османската власт. Пострадали много и манастирите в Атон („Света гора"), сред които българският манастир „Зограф".

Според Куев систематично и организирано унищожение на българските писмени паметници започва от втората половина на XVIII в., когато цариградският патриарх Самуил успява да закрие през 1766 г. сръбската Ипекска патриаршия и на следващата 1767 г. и българската Охридска архиепископия. От друга страна, той нарежда да се горят българските и славянските книги и да се служи в черквите само на гръцки. Тази задача се възлага на калугерите таксидиоти от Атон, които биват изпращани по различни краища на Балканския полуостров. Някои специалисти приемат не без основание, че гръцките фанариоти с подмолните си действия са унищожили в този по-късен период много повече български писмени паметници, отколкото турците (82).


По този повод Иван Селимски пише следното: „Те, фанариотите, дори дирят навсякъде и в манастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които като някогашните книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещенни, а са противни на нашата православна религия, та ги хвърлят в огъня. Така подобно нещо се случи и в мое време в Стара Загора по заповед на фанариота Иларион, търновски митрополит. Поради подобните безбожни постъпки на гръцките владици не е било възможно да се запазят досега освен твърде малко части от най-скъпоценните остатъци на нашата предишна слава, които остатъци тук-таме се намират в тъмнината..." (82).


След османското нашествие повечето големи български книгохранилища и библиотеки били унищожени. Една малка част от това безценно духовно богатство била спасена, главно чрез изнасяне в чужбина - основно в Румъния, Молдова и Русия. В един по-късен период чужди агенти слагат ръка на някои от оцелелите в България и в Атон ръкописи. В това дело се включват лицата Арсений Суханов, лорд Роберт Кързон, Павел Йосиф Шафарик* (1815-1876 г.), Порфирий Успенски (1804-1885 г.), Александър Феодорович Гилфердинг* (1831-1872 г.), Вукол Михай
вич Ундолски (1815-1864 г.) и други „изследователи", които слагат ръка на стотици безценни средновековни ръкописи (82).

Физическото и духовно унищожение на българите в Османската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гав-ри била системата на еничерите (от турското „йени чери" - „нова войска"), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък.


Накратко еничерите били християнски и най-вече български момчета, взимани насила и отвличани на възраст 12-14 години. Те били потурчвани и предавани за обучение в религиозен ислямски фанатизъм от представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава му, включително и обет за безбрачие! Така, изтръгнати от своята културно-религи-озна среда, лишени от родствени връзки, се превърнали в затворена военна каста и лична гвардия на султаните. Предназначението им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахиите и да държат в покорство населението на завоюваните страни (56).


Според Еремеев и Майер* (56) първият пехотен корпус на еничерите бил сформиран по времето на султан Орхан (1324-1360 г.); Нешри обаче твърди, че това е станало по времето на следващия султан Мурад (1360-1389 г.) (106). Така или иначе е ясно, че еничерските корпуси се формират след нахлуването на турците на Балканския полуостров. В следващите векове еничерите стават основната ударна сила на Османската империя и зловещ инструмент на терора върху българите и всички християни от завоюваните територии. С въвеждането на еничерската система се постигнали едновременно няколко цели - използвал се чужд човешки ресурс за водене на война в полза на империята; създавала се ефикасна „бойна машина", заредена с ислямски религиозен фанатизъм, която унищожавала собствения си на-род; покорените народи били смачквани психически, че са клани от свои; чрез безбрачието на еничерите се обезкървявала и намалявала популацията на българите. Може да се каже, че за
мисълът на „болния мозък", въвел системата, бил зловещ, прагматичен и антихристиянски от всяка гледна точка.

За редовното попълване на еничерските корпуси, които достигали до 100 хиляди души, бил въведен така нареченият кръвен данък (девширме), който бил ужас за майките и бащите на българите. От османски и чужди източници става ясно, че девширмето се събирало през няколко години (три, пет, седем) в зависимост на нуждите на империята от „пушечно месо".

Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, тоест всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде загубено безвъзвратно. От съхранените източници личи, че тази страшна тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събирания, винаги се подчертавало, че трябва да се събират не какви да е младежи, а „най-добрите", „най-красивите", „най-умните". Това показва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация, не само за да ги отнеме, но и да ги противопостави на българския народ. Показателен е факта, че от 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 г., 22 били славяни (между които и българи), гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширмето (66).


След няколкогодишно предварително обучение и „промиване на мозъка" в мюсюлманска среда, еничерите научавали турски език и целенасочено им се променяла ценностната система и религиозното и народностното им самосъзнание. После следвал и вторият подбор и те влизали в турските казарми, където за кратки срокове ги превръщали в жестоки и кръвожадни чудовища, лишени от общочовешки добродетели. Така те ставали съвършени машини за убиване, чийто единствен житейски смисъл била фанатичната преданост към исляма и вярната служба на султана. Тази жестока система, измислена вероятно от евреи, се оказала в повечето случаи напълно резултатна и ефикасна (66).


Тук отново ще се върнем върху ролята на евреите в Османската империя, за да осмисли българският читател, а и всички
други, че всъщност 500 години българите са били под турско-еврейско робство - нещо, което никога не трябва да се забравя!

Ето какво казва Варшавски по този въпрос: „По време на турското владичество евреите винаги са били най-близки помощници на турските данъчни чиновници, на чиновниците в полицията и доставчици на най-хубавите български момичета за турците и разкривачи на заговори против турското иго. Особено роля евреите са играли в турското управление, където са си поставяли за задача да пречат за развитието на националните чувства у подрастващите поколения. Само благодарение на техните подлости е продължило тъй дълго турското иго!..." (30).


Вече изяснихме, както посочва и Вайнберг* (29), че има генетична връзка между турците и евреите - ашкенази (хазарските евреи). От османските хроники и изворов материал се вижда, че множество ръководни постове в Османската империя са заети от хора с еврейски имена: Израил (син на Селджук); Якуб (Яков); Челеби (син на султан Мурад, вероятно от еврейката Кера Тамара*); Исак бей (управител на скопския Санджак); Ментешеоглу Якуб (Яков) бей, Гермияноглу Якуб бей; Исхак (Исак) бей (владетел на граничните области със Сърбия); Исхак паша (водач на гвардията и анадолската войска); Сюлейман (Соломон) (син на Карама-ноглу Ибрахим в двора на Мехмед II); Якуб Ахи (големец от Бур-са); Якуб бей (лекар и везир при двора на султан Мехмед II); Якуб бей (син на Сюлейман шах от династията Гермияноглу); Давуд (Давид) паша (бейлербей на Анадола при Мурад II); Ебу Исхак (основател на дервишки орден); Загарджи Якуб (военоначалник на Мехмед I); Исхак паша (велик везир 1470 г.); Исхак Факъх (дипломат); Кяфир Исхак (военоначалник на Узун Хасан 1471 г.); Сара Хатун (майка на Узун Хасан 1471 г.); Якуб бей Фирузоглу (комендант на крепостта Анкара) и много други (106).


Евреите били истинските господари в Османската империя, независимо дали става въпрос за ислямизирани евреи (така наречените „дьонмета" - „ренегати", подобни на мараните в Европа), или откритите евреи. И едните, и другите се подчинявали само на своите си закони („Талмуда") по еврейската схема „дър
жава в държавата". Естествено всички тези евреи от край време били организирани на масонски принцип в тайни общества и ложи, които винаги били контролирани от Синедриона, който по това време (XV - XVI в.) претърпява „златен век" в „новия Вавилон" - Цариград (Константинопол) (5).

Доказателство, че по това време в Цариград се е намирал Синедрионът, са запазените писма и кореспонденция от 1489 г. между равина на юдеите от Арл (Франция) и В.С.С. В.Ф.Ф. -княз на юдеите в Константинопол. В тези писма представителят на Синедриона в Константинопол дава ясни стратегически указания как френските „възлюблени братя на Мойсей" да разлагат устоите на обществото и да унищожават християните по всякакъв начин, използвайки икономически, политически и духовни (разцепление в църквата и вярата) средства (39). По-късно подобни планове и стратегия се срещат почти дословно и в известните „Протоколи на ционските мъдреци" от края на XIX век.


Множество източници, включително и еврейски, посочват какво огромно влияние са имали евреите в Османската империя; ето някои от тях:


„... В Северна Африка, Египет и Османската империя евреите се радват на почти пълна религиозна и икономическа свобода в продължение на няколко века. Макар че християните смятат турците за бич на християнския свят, турската политика спрямо евреите в продължение на много години прилича на политиката на бившата Ислямска империя (Арабския халифат)...." (41).


„... Но може би най-добрият ислямски пример е държавата, в която еврейското положение бе по-добро от всякъде другаде в Изтока, от падането на Персийската империя - Отоманската империя, особено по времето на нейния апогей през XVI в При
такъв режим ролята на евреите в собствената им сфера бе съвсем аналогична на тази на еничерите в тяхната. Ето защо положението на евреите бе най-добро при режима - политически най-откъснат от народите, които управляваше..." (161).

„... Това високо за времето си равнище на образование, въпреки преобладаването на схоластичния елемент в него, създава
редица преимущества на еврейската върхушка, позволявайки й да установи близки отношения с върховете на турската господстваща класа. Лекарите на султана и на неговите приближени били главно евреи; пак от еврейските среди се набирали съветници по финансови и търговски дела..." (114).

Очевидно след превземането на Константинопол от турците с помощта на евреите, започва новият „златен век" на Синед-пиона, който се установил в новата столица на Османската империя. Редица източници посочват, че именно към края на XV век и следващите десетилетия са белязани с масови преселения на евреи от цяла Европа в пределите на Османската империя. Това е ставало с личните разпореждания на султаните и тяхното обкръжение и, разбира се, по препоръка на равините.


Според свидетелства на Ана Комнина еврейската община в Константинопол е била доста голяма още преди падането на града под турска власт. Еврейският квартал бил разположен между манастира „Св. Пантелеймон" и стената на Фера. Много евреи са живели и в предградието Галата заедно с генуезки и венециански търговци (55).


Още след превземането на Константинопол от турците, поради голямото обезлюдяване на града, султан Мехмед II (1451 -1481 г.) разпоредил да го заселят с евреи търговци и занаятчии, богати византийски семейства от провинцията и др. Според Неш-ри първите нови жители на Истанбул били от населението на Ак Сарай, някои еврейски семейства от Бурса, гърци от Морея и Егейските острови, а по-късно дошли преселници и от други малоазиатски градове (106).


Така постепенно Цариград, ставайки отново столичен център, този път на новата империя, възвърнал старите си позиции на търговско и административно средище и в него също така процъфтявала и търговията с роби-християни от новите земи. Синедрионът и неговите агенти, къде задкулисно, къде директно, взимали участие в управлението на Османската империя, която била идеалният инструмент за унищожението на изконния враг на евреите - християните.


Според Дейвид Дюк* „...Владетелите на многонационалните държави често използвали евреите като управляващи, защото те знаели, че евреите никога няма да се смилят над неевреи. Евреите ставали отлични събирачи на данъци (бирници). Те имали добра финансова проницателност и главната черта на всички бирници - отсъствие на жалост спрямо данъкоплатците.


В мюсюлманския свят доказателство за използването на евреите като управляващи могат да служат примери по времето на арабското завоевание и управление на Испания, VIII-ХI век; при управлението на Фатимид в Тунис през X век; в Мароко през ХIII-ХV век; по време на монголското управление на Ирак и през XVI век в Османската империя..." (53).


С особени привилегии в империята се ползвали ислямизи-раните евреи, така наречените „дьонмета" (от турски - „ренегати"), които формално изповядвали исляма, а тайно следвали юдейския закон („Тората" и „Талмуда"). Дьонметата, както ще видим по-нататък, били кръвожадни тирани и със садистично удоволствие и последователност тероризирали християните. Те изиграли една от най-зловещите роли в провеждането на Геноцида и Холокоста срещу българите и арменците.


Според Варшавски споменатият при кланетата в Търново (1393 г.) Челеби Нафталион* бил някакъв далечен роднина на султан Баязид, което е твърде показателно (30).


През 1470 г. Лудвиг Богатия, херцог на Ландсхут (Бавария), изгонил евреите от своите зами. Раби Меир Алеви* от Нюрн-берг ги довел във Видин и Никопол и те се заселили там.

След 1492 г. по покана на султан Баязид II (1481-1512 г.) от Испания и Португалия започват да пристигат изгонените от тези страни евреи - сефаради. От Испания и Португалия с кралски декрет са изгонени 300 хиляди евреи. Те са водени от кралския ковчежник Исак Абраванел*, който се застъпва за тях пред испанския крал и шефа на светата инквизиция Торкемада*. От тези евреи сефаради над 90 хиляди се заселват в големите градове на Османската империя. Самият Абраванел* се установява в Италия, където работи за краля на Неапол, а по-късно като съветник на Венецианския дож..." (41).


В публикувания през 1743 година от цариградския равин Йона анонимен труд се споменава за еврейски общини в Пловдив и Стара Загора (от 1344 г.); Никопол и Силистра (от 1477 г.); в Пазарджик (1510 г.); и други (101). Такива общини имало също в Кюстендил, София, Видин, Търново, Самоков, Плевен, Варна и Русе.


През турското робство евреите се концентрирали главно в Цариград, Солун, Смирна и Одрин. През 1478 г. Цариград наброявал 9517 мюсюлмански домакинства срещу 5162 християнски и 1647 еврейски, или общо 16 362. Преброяването от 1488-1489 г. показва в Цариград и Галата присъствие на 9776 християнски и еврейски семейства, което представлява около 40 000 души (113). През XVI в. обаче евреите в Цариград са вече около 30 000* и имали 44 синагоги (51)!...


В Солун евреите съставлявали над 50% от населението на града. След изгонването им от Испания и Италия в града се настаняват 15000 евреи, които образуват нови самостоятелни квартали. По този начин от 1550 до 1912 г. евреите представляват от 30 до 50% от населението на Солун, който наред с Цариград, с около 100 хиляди евреи, се превръща в духовен център на балканското еврейство, наричан „майка на Израел", „балкански Ерусалим", „втори Ерусалим" и т.н. През 1913 г. градът наброява 153 525 души, от които 61 439 евреи, 45 867 мюсюлмани, в това число и няколко хиляди ислямизирани евреи дьонме, 39 956 гърци и 6263 българи (154).


На базата на документи и анализи на съществуващи източници, Господинова (39) твърди, че през XV и XVI в. Синедрио-нът и „князът на евреите в изгнание" се намирали в Цариград, а по-късно се преместват в Солун; според авторката те са се местили непрекъснато от единия в другия град и обратно съгласно нуждите и заговорите на тайната им власт.


Еврейската авторка Рут Самуелс* посочва ясно какви привилегии са ползвали евреите в Османската империя и как са учас
твали в управлението и политиката на страната:

„... Някои от немските евреи се преселват в Турция още преди испанските и португалските си събратя. Център на еврейския живот и търговска дейност става Солун, в северната част на покорената от турците Гърция.


Турските власти са доволни от идването на еврейските търговци, банкери и лекари от Испания и с готовност се възползват от опита и връзките на тези имигранти за укрепването на империята си. През XVI в. евреите заемат високи постове в Османската империя и нерядко са назначавани за дипломати и съветници на султана. Международните им връзки и познанията им в областта на финансите спомагат за развитието на турската търговия.


Сякаш се е върнал Златният век на мюсюлманска Испания, пренесен далеч на изток.

Посланици евреи са изпратени от Константинопол (по-късно Истанбул) при европейските владетели. Един от тях Шломо Ашкенази* (по професия лекар) допринася за сключване на мирния договор между Турция и Венеция през 1574 година. Той обещава на Венеция турска помощ в случай на война с Испания. Точно по това време във Венеция надвисва заплахата от прогонване. Шломо Ашкенази*, който е турски посланик във Венеция, постига отмяна на вече издадения указ. Бла-гадарение на усилията му еврейската общност във Венеция е спасена..." (125).


Дейвид Дюк* посочва причините венецианците да искат изгонване на евреите. В документи от XVI в. се посочва, че венецианските аристократи от това време гледали на еврейското лих-варство като на средство за използване и унищожаване на гражданите на Венеция и други градове от еврейската престъпна клика. Венецианските власти въвели съответните ограничения върху икономическата дейност на евреите и установили максимална 5-процентна ставка върху заемите, отпускани от лихварите и банкерите (53).


Йосеф Наси* от банкерското семейство Мендес, действащо в Португалия и Италия, станал финансов съветник на султан Сюлейман I (1520-1566 г.), а след неговата смърт служил
сина му Селим II. За своите заслуги Йосеф (Йосиф) Наси* издигнат за херцог на остров Наксос в Егейско море. Друг егов подарък е старинният град Тверия в Ерец-Израел, където някога са живели и преподавали учителите на законите на „Талмуда" (125).

Антонов обръща внимание, че „Наси" е титлата на председателя на Синедриона.

Следователно освен пръв съветник и министър на султана Йосиф Наси* е и глава на световното еврейс-тво по това време, което обяснява огромните му международни връзки и влияние. Опирайки се на други източници, Антонов подчертава, че не непразно според плановете на подготвяните от гърците и българите въстания първо е трябвало да бъде убит Йосиф Наси* като главен враг на балканските народи (5).


С разширяване броя на проучваните документи и източници (османски, еврейски, български, гръцки, венециански, френски и др.) в геометрична прогресия нарастват и фактите, че евреите са участвали пряко и в управлението на Османската империя на най-висше ниво. Следователно те носят и съответната тежка отговорност и вина наравно с турците, за геноцидната политика на империята, най-вече срещу българите! Османският владетел - султанът, управлявал държавата си с помощта на един висш сановник: великия везир. От четиридесет и седем велики везири, които се изреждат между 1453 и 1623 г. десет са с еврейски произход! (67)


Начело на всички турски евреи стоял върховният равин („ха-хам баши")*, който бивал утвърждаван на тази длъжност от султана. Този равин, като представител на еврейството, имал правото да заседава в държавния съвет на Турция (51). Стратегическите задачи обаче се поставяли и решавали както винаги от
тайното еврейско правителство - Синедриона, който действува на принципа „държава в държавата". Именно Синедрионът издействал в Османската империя еврейските въпроси да се решават от равинския съд. Според Израел Шахак*:

,,...В Отоманската империя властта на равинските съдилища била изключително силна и същевременно най-гибелна и зловредна..." (161). Действието на тези еврейски съдилища отделно от османската юрисдикция доказва особените привилегии, от които са се ползвали „бого-борците" в рамките на държавата.


В допълнение на казаното до тук ще цитираме няколко френски и английски пътеписи за Балканите от XV-XVIII в. и немски пътеписи от XVI в., както и някои важни венециански документи от XVI-XVII в., отнасящи се до българската история и ролята на евреите в Османската империя:


1) Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553-1555 г.:


„... Турският султан не взима десятък от евреите. Тях не ги пленяват и продават като християните (става въпрос за кръвния данък и поробване)..."

„... Евреите са разузнавачи „и на двете страни", тоест на Турция и на собствената страна (винаги действат като двойни агенти и шпиони)..."

„... Щом от някоя страна прогонят евреите, те винаги идват в Турция, налитат като паразити и говорят немски, италиански, испански, португалски, френски, чешки, полски, гръцки, турски, сирийски, халдейски и още много езици..."


Авторът споменава също, че евреите работят като богати лихвари, винари, търговци на сукно, гъша мас, скъпоценни камъни и златни изделия. Описва множество синагоги, а също така и потурчени евреи (дьонмета) и евреи-християни (марани) -готови на всичко, включително и на разбойничество. Евреите в Турция носели жълти чалми и народът често ги наричал „хав-рут" - воняща мърша!... (55).


2) Пиер Белон (1547 г.):

Търговията в Турция е в еврейски ръце. Те откупуват данъците в империята". Авторът споменава за евреин лекар на султана и че повечето от лекарите в империята са евреи (55).


3) Никола де Николе (1551 г.):


... В Турция има много евреи, главно в Константинопол и други градове. Те се занимават с търговия. Най-богатите дюкяни и магазини са притежание на евреи... Най-често те са управители и преводачи; занимават се с лихварство..."
Николе ги нарича „ненавистен народ", „изпълнен с всякаква злоба, измама, лъжа и лукаво изнудвачество" (55).

4) Робер дьо Дрьо (1665-1669 г.):


„... В Солун е единственият еврейски съд..." (55).


5) Дьолакроа:

„... Солун наброява 30 хиляди евреи и има 22 синагоги. Евреите тук държат търговията и са умели производители на сукно..." (55).


6) Франсоа Пуквил (1798-1801 г.):


„... Посредниците в митницата са само евреи..." (55).


7) Гийом Антоан Оливие (90-те години на XVIII в.):


„... Евреите са фанатизирани и вършат всякакъв вид търговия и всички занаяти. Някои са лекари, драгомани (управители) или търговски посредници; нито един не е земевладелец...

Богатите са лихвари, комисионери, банкери или търговци. Турските митничари ги използват, за да оценяват стоките и да събират таксите..." (55).


8) Мери Монтегю (1717 г.):


„... Забелязах, че повечето богати търговци са евреи. Тези хора имат невероятна власт в тази страна. Имат повече привилегии от самите турци и тук са се образували значителна общност със свои закони. Поели са цялата търговия на империята, отчасти благодарение на здравия съюз между тях, но главно поради ленивия нрав и липсата на трудолюбие сред турците. Всеки паша си има евреин, който е негов homme d'affaires. Той има Достъп до всичките му тайни и върти цялата му търговия. Не
може да се сключи сделка, да се получи рушвет или да се продаде стока, без да мине през ръцете им. Евреите са лекари, управители и преводачи на всички знатни мъже. Може да прецените колко е изгодно това за народ, който никога не е пропускал да се възползва и от най-малките предимства. Намерили са тайната да се направят толкова необходими, че са сигурни в покровителството на двореца, каквото и правителство да е на власт. Дори английските, френските и италианските търговци са принудени да им поверяват работите си за уреждане, въпреки че разбират хитростите им, но без тях не може да се уреди никаква търговска сделка. И най-дребният търговец от тях е твърде важен, за да бъде пренебрегнат, защото цялата общност се грижи за неговите интереси така усърдно, както за най-главния от членовете си. Мнозина са извънредно богати, но внимават това да не се забелязва много от другите, въпреки че в къщите си живеят в най-голям разкош и великолепие..." (55).

9) Арменски пътеписи за Балканите ХVI-ХIХ в.
Симеон Тбир Лехаци (1608-1620 г.):


„... В Цариград има 40000 еврейски, 40 000 гръцки, 10 000 арменски къщи. Турските нямат брой...


Хуга Инджеджиян
(1789-1800 г.):


„... В София има еврейски търговци; евреите си имат и синагога. Производството на платове в Солун е дело главно на евреите. В града има повече от 36 синагоги, сред които най-забележителна е тази на кастилските евреи. Подържат се и две еврейски училища..." (55).


10) Уилям Лийк (1805-1807 г.):


„... Евреите в Солун са потомци на изгонените от Испания евреи. Час от тях са приели мюсюлманството... Наричат ги „mamins" (дьонмета). Събирачът на данъци в Солун и брат му - министърът Хасан Аджик*, са мамини (ислямизирани ев-реи)..." (55).


11) Джон Бърбъри (1664-1666 г.):


„... Евреите в Турската империя са свободни да изповядват вярата си. Търговията с роби в Цариград е в ръцете на евреите.
Те купуват млади и хубави жени, обучават ги да шият, танцуват, пеят и свирят на няколко инструмента и след това ги продават на богатите турци за забавления..." (55).

12) Пиетро Брагадин (1526 г.):


... Султанът има на заплата 1000 бомбардиери (артилерис-ти), между които около 700 християни - немци, евреи и т.н..." (45).


13) Бернардо Навагеро (1553 г.):


„... Тези четири двореца се пълнят всеки път с роби, когато има война по суша и по море - със синове на християни. Това са българи, унгарци, трансилванци , въобще всякакви християни с изключение на арменци, които заедно с евреите, турците не могат поради завещанието на своя пророк (Мохамед) да ги направят роби..." Същият автор дава и подробни сведения за еничерската система. (45).


14) Доменико Тревизано (1554 г.) - дава сведения за насилствено отвличане на синове на християни за еничери и „кръвния данък" (девширме) (45).


15) Якопо Рагацони (1571 г.):


Голяма част от тази държава се обитава от християни, които са измъчвани жестоко от турците по един невероятен начин и повечето са така бедни и потиснати, че не се осмеляват да повдигнат очи, за да погледнат лицето на един турчин..." (45).


16) Джанфранко Морозини (1585 г.):


„... В империята живеят и много евреи и може да се каже, че това е тяхната страна..." (45).


17) Лоренцо Бернардо (1592 г.):


„... Сега еничерите са загубили репутацията си на селяндури и мизерници. Поради бедността си са съгласни да служат на всекиго - на евреи и други търговци, докато преди честта им не позволяваше по-ниска служба от охрана на посланици... Освен платената войска, която е на брой 250 000 души и повече, султанът има в Европа и една неплатена войска, която се нарича „войска на авантюристите" (башибозук). Специалната им задача е да се движат 2-3 дни преди основната войска в страната на врага, палейки и избивайки всичко по пътя си. Тези бойци нямат точен
брой, защото мнозина се присъединяват към тях поради желанието си да се награбят с плячка..." (45).

18) Матео Зане (1594 г.):


Говори за голямото обезлюдяване в равнините области на България вследствие избиването на българите от турците и останалите живи, креещи в непрекъснато робство (45).


19) Марино Кавали (1560 г.):


„... Първо трябва да отбележа, че днес търговските ни операции в Константинопол поради евреите са намалени много... Нашите търговци са 10-12 къщи (търговски къщи), които с немалко усилия търгуват с посредничеството на евреите..." (45).


20) Стефан Герлах (1574 г.) - мисионер и дипломат:


„... Евреите и еврейките са много добре поставени в двора на султана и много добре приети поради магьосническото изкуство, на което учат султаните. Султанските лекари са също евреи. Доктор Соломон*, чийто брат Паулус* е във Виена, е на такава почит при Мехмет паша, че има право да търгува из цяла Турция хиляди гулдени без мито. Той е посредник между пашата и венецианските търговци при сключване на мир, за което получава голямо възнаграждение. Дон Йозеф Нахи* е направен от султана херцог на остров Наксос.

Султанът Селим II държи на него и яде само, което Йозеф* му приготвя. Султанът дори празнува еврейския сабат (събота). Казват, че когато майка му родила дъщеря, еврейката акушерка поставила на нейно място един еврейски син и ги сменила (намек, че Селим е по рождение евреин!). Въпреки внушенията на главния везир Рустам паша, Сюлейман не изгонва евреите от Турция (май 1575 г.).


В еврейските гробища в Цариград има различни по форма и размери еврейски надгробни плочи със староеврейски надписи. Гробовете са разкошни: един надгробен камък струва 80-90 дуката. Тези дни немските евреи обрязват 70-годишен мъж, който става евреин. Той извиква „Исусе!", а евреите му казали: „Ако искаш да бъдеш евреин, не трябва да викаш Исус." В Цариград трябва да има 10 000 евреи, които преди това са били християни (вероятно марани, криптоюдеи - бел. моя, Г В.). Само Иозеф
и повежда със себе си 500 християни (марани), повечето от които са испанци и португалци... (55).

Всички тези документи и свидетелства на очевидци говорят статъчно красноречиво и не е нужно даже да бъдат коменти-рани за да ни стане ясна картината в Османската империя и кой очно е провеждал Геноцида и тероризирал българите по всякакъв начин 500 години!...


Голям брой автори като Димитри Кицикис (75), Дейвид Дюк* (56), Израел Шахак* (161), Джон Бърбъри (45), М. Варшавски (30), Лютостански (55), Анна Рошковска (114) и други посочват че в Османската империя монополът върху търговията с роби е бил съсредоточен изцяло в еврейските роботърговци. Те снабдявали с красиви българки харемите на султана и пашите, както и повечето владетели и богаташи от Близкия изток. Жил Венщайн изтъква, че търговията с роби била важно импортно перо, наред с други стоки, и носела големи печалби, особено от белите роби, внасяни от Европа (главно Балканите) и Кавказ (67); същото се потвърждава и от Кицикис, който подчертава, че този вид търговия е съсредоточен в ръцете на евреите. Един роб през XVI век струвал в Турция между 1000 и 4000 акчета и лесно можем да си представим какви печалби извличали еврейските роботърговци от мъките на българите!....


Особено тежка била участта на онези българи, които били продавани като роби - гребци на галерите в Османския флот*. Те били оковавани с вериги към палубата, за да не се бунтуват. Много от тях умирали от изтощение, болести и недохранване още в първите месеци от заточението си на галерите. Най-ужасно било по време на буря в открито море или по време на морска битка, когато корабът бивал потопяван от неприятеля - тези нещастници, тъй като били приковавани към кораба, потъ
вали в морските дълбини заедно с него без никакъв шанс за спасение!.... (45).

Правилата за търговия с роби са заложени още в еврейските религиозни книги на „Стария завет" и са надлежно разтълку-вани в предписанията на зловещата книга „Талмуд". Ето какво пише по този въпрос Израел Шахак*: „...В параграф 322, който се занимава със задължението робът неверник да бъде поробен завинаги (докато робът евреин следва да бъде освободен след 7 години), е дадено следното тълкуване: А в корените на това религиозно задължение (лежи фактът), че евреите са най-добрият от човешките видове, създадени да познаят своя Творец и да го почитат, и заслужават да притежават роби, които да им слугуват. А ако нямат роби от другите народи, те би трябвало да заробят свои братя, които по този начин да бъдат в състояние да служат на Господ, благословен да бъде Той..." (161).


Въоръжени с подобна расистка философия, канонизирана при това в религиозните книги на юдаизма, евреите приемат за правилно и морално от тяхна гледна точка поробването на българите и всички хора по света, и най-вече християните! Съгласно „Талмуда" другите народи не трябва да се смятат за хора, а са наричани гои („жертвени животни")!...


По време на турско-еврейското робство българите били обложени от властите с всевъзможни непосилни данъци: поголовен данък (джизие, или харадж), личен данък (испенче), поземлен данък (ресми чифт), десятък (юошур), случайни такси (бад-у хава), данък върху овцете (адети агнам), военни данъци (авариз-и дивание), данък пасища, извънредни данъци под формата на контрибуции и принудителен труд (ангария) и кръвния данък (девширме) за набиране на еничери. При събирането на всички тези данъци от българите особено активни били евреите. Съгласно съществуващите документи еврейската мафия откупувала правата да събира тези данъци от българите и другите подчинени и поробени поданици на империята. Естествено при събирането на данъците чифутите арендатори си слагали горница и изсмуквали и последните спестявания на българите, като ги
довеждали до разорение или гладна смърт, добре описани в хро-никите и преданията на очевидци (66).

"...Различните финансови постъпления, както и приходите
от експлоатацията на мини, солници и други дейности, не се събирали пряко от султанските чиновници: Портата предпочитала (или била принуждавана - бел. моя, Г. В.) да даде под аренда както данъчните вземания, така и приходите от разработката на някои имоти.

Данъчният арендатор носел арабското име „амил". Той трябвало да удостовери своята платежоспособност посредством един или няколко гаранти (кефил), които рискували да заплатят с живота си или в най-добрия случай със свободата си неговата недобросъвестност.

Счетоводството на арендата се контролирало от кадията, а по-късно от един инспектор (мюфетиш)..." (67).


В своите изследвания акад. Николай Тодоров от БАН подчертава дейността на еврейските лихвари и предприемачи като водещи при откупуването и събирането на данъците от раята (българите и др.) в Османската империя:


„... Не по-малко значителна е дейността на евреите като от-купници на държавни мукатаи, която била непосредствено свързана с тяхната търговска дейност. Мукатаата е типична стопанска финансова единица, обособена от постъпленията срещу дадено държавно събиране - данък, такси, глоби, приходи от солници, мини и пр. Тя била създадена за улеснение на финансовата власт, която изграждайки системата на мукатааите, осигурявала прибирането на държавните приходи, като при това се освобождавала от риска, свързан с постъпленията, които зависели от колебанията на цените, движението на населението и пр.


Естествено предприемачът на даденото събиране също извличал полза от тази сделка, тъй като разчитал, а твърде често и реализирал немалка печалба срещу вложения капитал...

Характерно е, че обикновено откупниците разполагали със значител-ни капитали, които влагали в рискованото, но често доходно от-купуване на държавните приходи. От взаимоотношенията меж
ду тях и османската власт се вижда, че отделни нейни представители, макар и неофициално, упражнявали влиянието си, а понякога и открит натиск, за да фаворизират един или друг откуп-ник, дори във вреда на фиска. Тази тяхна намеса, която едва ли е била безкористна, подчертава влиянието на някои представители на търговско-лихварския капитал върху финансовите дела на Османската империя..." (114).

От проучванията на документите става ясно каква огромна финансова власт е имала еврейската мафия, която е монополизирала почти всички важни дейности в областта на търговия, събиране на данъци, лихварство, контрол на пазарите и дори сеченето на монети, което те взимали под аренда от султана, Често представителите на еврейския търговско-лихварски капитал използвали централната власт за нелоялна конкуренция и дори физическо унищожение на конкурентите си - българи, гърци, арменци и др. в тази сфера (114).


Контролът по данъчните вземания и цялата финансова дейност на империята били предоставени на баш дефтердаря (буквално „главен пазител на регистрите" или главен ковчежник на султана). Обикновено тази важна държавна служба се заемала и контролирала от евреи и агенти на Синедриона. Баш дефтерда рят бил и член и на Султанския съвет (Диван) и взимал участие при определянето на цялостната политика на империята.


Българските данъкоплатци често били в невъзможност да пла щат непосилните данъци и се принуждавали да вземат неизгодни заеми от евреи лихвари, което често завършвало с разорение и фи-нансов крах. Еремеев и Майер* пишат по този въпрос следното:


„... Раята, като не можела да плати задълженията си, при-бягвала по принуда към услугите на лихварите. Лихварството-придобило през този период (ХVI-ХVII в.) голям размах.

Значителна част от селските жители (основно българи - бел. моя, Г.В.) изпаднала в дългово робство, залагайки къщите, добитъка и зе-мята си..." (56).


Двамата автори изтъкват, че в края на XV и началото на ХVII в. основният данък джизие нараснал значително от 20-25
на 140, а бирниците по места прибирали по някога до 400 - 500 акчета. Извънредните данъци също се увеличили многократно (56).

Така чрез данъците, лихварските дейности и тоталния кон-трол върху търговията, чифутите кръвопийци заробвали допъл-телно българите и изсмуквали като паразити последните живителни сили на народа!


Дейвид Дюк*, цитирайки книгата на Стенфорд Шоу „Евреите в турската република", подчертава факта, че евреите специално разработили система от търговски закони в Турция, изгодни за еврейските банкери и търговци. Той добавя и обобщава:

"...Поддръжниците на доктрината за расово превъзходство на евреите (талмудистите) се явяват врагове на всички народи и всички нации, тъй като те се стремят да отричат правото за съблюдаване на собствените интереси и правото за самосъхранение за всички останали народи, освен своя собствен. Тяхната окончателна победа ще доведе до пълна загуба на свобода и даже унищожение на уникалната идентичност на всички народи на земята..."
(53). 


Добре го е казал американският сенатор, който най-добре познава сатанинските и разрушителни въжделения на своите сънародници от еврейски произход!...

На фона на турско-еврейския данъчен произвол, тровещ живота на българското население, трябва да посочим, че редица евреи в Османската империя били привилегировани и се освобождавали от данъци, както посочва в своето изследване Снежка Панова - „Еврейската община в българските земи през XVI-XVIII век":


„... Твърде чести били протестите и против освобождаването на някои лица от данъчно облагане. По стар обичай, въведен по-късно със силата на закон, в еврейските общини равините и Учителите били освобождавани от всякакви данъчни задълже. От данъци се освобождавали освен това пряко от властта някои лица, приближени на султанския двор - лекари, преводачи и др. Всички те произхождали от най-имотните слоеве и освобождаването им от данъци ставало за сметка на бедните. И в
този случай общината в лицето на равина отстоявала интересите и правата на тази върхушка в еврейското общество..." (114).

Изследванията на Тодоров и Панова отново потвърждават че евреите в Османската империя са били организирани на масонски принцип като „държава в държавата" и това е било насочено преди всичко срещу интересите, живота и здравето на българите.


Голям удар срещу духовността на българите бил извършен и от гръцките фанариоти, които подобно на евреите действали като шпиони и агенти на турците. Както вече обяснихме, те систематично унищожавали българската книжнина и култура и правели всичко възможно за погърчването на българите. Те унищожили българската патриаршия в Охрид и издействали от турските власти българското духовенство да е подчинено на вселенския патриарх в Цариград, чиято резиденция се намирала в квартала „Фенер" (оттам името „фанариоти"), редом с еврейските синагоги.


Фанариотите наложили и богослужението в българските църкви да се провежда на гръцки език - нещо, срещу което се борели и миряните, и българското духовенство. Ето какво пише за техните разрушителни действия Иван Селимински (1799-1867 г.):


„... Най-сетне турската власт унищожи независимия и автокефален патриаршески престол на България, като го предаде в ръцете на вселенския Константинополски патриарх. Тогава бъл-гарската свещена йерархия бе заменена с гръко-фанариотска. Та-зи нова йерархия е не само вярна на турската политическа сис-тема, но побърза с вълчи апетит да ограби българския народ... Фанариотите си служеха с тези две средства: лъжата и терора.

Фанариотските владици, които имаха за пример варварската тур-ска власт, се надпреварваха един друг, за да я задминат... Благо-дарение на интригите, съветите и най-вече на съдействието на фанариотския клир нашият народ получи три важни и смърто-носни рани от турското варварство. Дълбокият мрак на неве-жеството се разпростря по целия български хоризонт. От този
потоп с голям риск се спасиха малко български манастири, в които съществува богослужение на български език, свещената писменост за българите и малки остатъци от извършеното от нашите прадеди, както и хрисовулите на българските царе, зачени с голям труд от благоговейните монаси от унищожителни поток на фанариотите йезуитски архиереи.

Всичко това даваше по-голяма сигурност на турците и те покойно и без всякакъв страх си служеха с честта, имота, вяра-та, с децата и живота на народа така, както си искаха.

Защото голямото невежество превръща човека в животно, прави го роб, робството го поставя в реда на животните, да чувства само физически нужди, които той едва задоволява, и то твърде мизерно..."
(104).


Поставени в тази ненормална обстановка на Геноцид, терор, поробване, духовно унищожение и Холокост (пожертване за чужди интереси), българите непрекъснато се борели за своето освобождение от робството, налагано им от турци, евреи и гърци. Всички бунтове и въстания на българите били потушавани с огън и меч и най-вече с талмудистка старозаветна отмъстителност. Българската кръв се леела като река и от ятагана на поробителя не бил пожален никой - стар или млад!


Друг метод, при който се използвал изключително много терор от страна на турците, било системното и целенасочено ислямизиране на местното население - така нареченото „потурчване". С това се целяло окончателното претопяване на българите в турския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята (66).


Първите ислямизирания започват още от XIV век, като масови такива са отбелязани в началото на XVI век, когато започва и масовото нахлуване на еврейски елементи в Османската империя! Летописният разказ за първото масово помохамеданчване в Родопите ни пренася в тези мрачни времена на насилие:

"... Тогава се вдигна самият Селим с голям гняв против България в лето Христово 1522 г. (по-точно 1515 г.), разори
Тракия от Адрианград до Средец (град София), а един кайма-кан с 46-хилядна татарска войска разсипа цялата страна покрай Дунав и Стара планина, от Черно море да Видин. В Македония пък той изпрати своя везир с 33-хилядна войска. Като започна от Драма, той потурчи всичко чак до Босна: тогава потурчил Доспат планина, Еспино (Чепино), Крупник, Кочани... В някаква кратка немска история се среща за този Селим. че когато разорил българската земя, много народ, млади юноши и красиви девойки, избрал и насила ги похитил и ги събрал в Едрене (Одрин) и ги записал еничери, т.е. на турски език „нови ученици", и ги отвели в турската войска до 325 хиляди млади юноши потурчени. Само от мъжки пол били толкова, а от женски - кой знае?..." (121).

Ислямизацията била системно провеждана от органите на османската централна и местна власт, от армията, духовните и религиозните институти в продължение на пет века.

Поробителят създал широка система от средства, форми, механизми в методи за религиозна и етническа асимилация на българите. Тази система включвала: масови, групови и индивидуални насилствени помюсюлманчвания; кръвния данък (девширме); робството; привличането на българи като домашна прислуга, ислямизация на малолетни деца и юноши; принудителни женитби (ежедневното насилствено помохамеданчване на български войки); преселения (депортация) в Мала Азия; лъжесвидетелство от страна на мюсюлманин, че дадено лице е изявило желание да се ислямизира или е поругало мюсюлманската вяра; опрощаване на нарушители на закона след приемане на исляма от тях; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедни и немощни нови мюсюлмани; включване в различни османски военни организации - спахийството, еничерството, (селяни пехотинци), мюселеми (свободни селяни конници), акънджии (ударна конница); юруци и др., в които се извършвала не само смяна-та на религията, но и силно езиково и етническо въздействие върху ислямизираните (136).


Османските регистри дават сведения за ислямизирането й
отиди села в Силистренско, Шуменско, Разградско, Търговищко, Габровско, Великотърновско, Ловешко и др. Всички тези потурчвания били съпроводени с големи кръ-вопролития и жестокости спрямо българското население:

- През 1515 г. в София бил изгорен жив на клада (типичен Холокост) младия български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма (66).


- В 1633 г. в село Голямо Райково е убит насила изпратеният да учи за ходжа Милян, а сестра му Милица отвлекли за кадъна.


- В началото на XVI век Чепино на Костантово по донос на гръцкия фанариот и пловдивски митрополит Гаврил (Хасан ходжа) заповядал на еничерите да изколят и потурчат всички първенци и попове. След това Хасан ходжа наредил на потурна-ците да разрушат всички църкви от Костенец до Станимака (Асеновград) - 33 манастира и 218 църкви" (121).


- В 1620 г. (по-точно 1670 г.) султан Мехмед води война с Пелопонес начело на 150-хилядна войска. На връщане под страх от смъртно наказание потурчват всички български села в Чепинското корито, Пловдивско и в Гюмюрджинско. Само в Пловдивско потурчените села били 74. Всички, които не се подчинили, били изклани за назидание (121).


- Великият везир Мехмед Кюпрюлю в 1661 г. като потур-чил чепинските християни, заминал за Разлог, за да продължи делото. При потурчването в Разлог един негов агент помак, приел исляма в Цариград, тероризирал якорудските християни с думите: „Хайде, хайде, какво чакате още, та не приемете доброволно исляма? Или чакате да видите пред вас да се търкалят човешки глави, та тогава да се потурчвате ?..." (121).


- В 1669 г. при царуването на султан Мехмед IV в Смолян-ско и Кръстогорието (Средните Родопи) с огън и меч турците потурчили населението на селата Виево, Смолен (днешен Смиoлян), Упорово (Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Рудозем), Езерово (Смолян), Беловидово (Златоград) и др. Тези, които се противопоставяли - една част били изклани, а други избягали в
горите. Избити били мъже, жени и деца. Много вдовици и мало-летни сирачета според свидетелствата на монаси бегълци били „застигнати от турските пълчища и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналият в невежество турчин"! По-късно турците залавят и избягалия епископ Виса-рион Смоленски и десет негови хора, като ги подлагат на нечовешки мъчения. Епископа го събличат гол и с клещи късат парчета живо месо от тялото му; след това го били с железни пръчки, докато загубил съзнание. Когато се свестил, турците го мушкали с ножове и режели късове от тялото му, като турили на главата му нажежена пирустия и се гаврели с него. Накрая го убили и обезобразили с камъни (121).

- През 1705 г. става насилствено помохамеданчване в Средните Родопи. „Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха в християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заграбиха много жени и девици. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите". От гладната зима, която дошла след това, мнозина умрели от глад (121).


- През 1720 г. в с. Райково (Ср. Родопи) по донос на Селим ходжа са изклани като добитък 200 души по-видни райковци, тъй като отказали да сменят вярата си (121).


Онези българи, които насилствено приемали исляма, били държани изкъсо и следени от турците и евреите. Не било допускано никакво отстъпничество от исляма. Тези, които се отказвали от него, били наказвани сурово: мъжете със смърт, жените с доживотен затвор или продаване в робство. Както свидетелства Ханс Дерншвам, те били наричани „муртад" (отстъпник) или „муртадли" и „ако не ги изгарят или не ги продават завинаги за оковаване на кораб или галера, започват да ги заставят да вършат престъпления или предателства" (43).


Редица българи, които били убити заради отказа им да приемат исляма или след като били насила помюсюлманчени, се отказали от него, били канонизирани от православната църква като новомъченици. Това се вижда от написаните жития на Георги Софийски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски,
Ангел Битолски, Мъченик Димо, Дамаскин Габровски, Иван Българина, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Български, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровски Иван Нови Търновски, Константин Софийски, Димитър Сливенски и др. (136).

Тези мъченици за вярата били убивани от турците по най-дивашки и варварски начин: чрез изгаряне на клада, отсичане на главата с брадва, убиване с камъни, обесване, провесване на ченгел, набиване на кол и посичане със сабя или ятаган.


На изключително много репресии, геноцид, етническо прочистване и унищожение били подлагани българите при всеки бунт, подкрепа на християнски поход или въстание.

Турците се страхували от организираната съпротива и потушавали българските въстания с необикновена жестокост.


При похода на Владислав III Ягело и Янош Хунияди през 1443 г., след като кръстоносците напуснали София, османците устроили кървава разправа с непокорните и обезглавили владиката. Султанът наредил раята и войнуците (войнигани - военизирани християни) от близките краища, да бъдат избивани, а имуществата им да бъдат разграбвани (66).


След двата похода на Янош Хунияди, вследствие на турските репресии, през Дунава във Влашко се прехвърлили 12 000 българи заедно с добитъка и покъщнината си. В източниците от втората половина на XVI в. са отбелязани масови изселвания от българските земи поради непосилни дългове и лихви, налагани от еврейските лихвари - откупници на данъци. Отбелязани са също и масови разорения сред българите вследствие на геноцидната фискална политика (66).


През XVII в. се засилва въоръжената съпротива на българите и се появяват хайдушките чети, които притеснявали турската власт. Заловените хайдути обикновено ги обезглавявали или обесвали. Евлия Челеби, пътувайки през западните български земи през 60-те години на XVII в., разказва, че по бойниците на Мишката крепост стърчали набучени на пръти главите на не един от тези борци (66).


Българите страдали не само от многобройните войни, водени от Османската империя, но и от вътрешните войни на султаните с пашите, които се обявявали за независими.

Показателен е случаят с Осман Пазвантооглу, който в 1794 г. превзел Видин и се обявил за независим владетел. Той бил подкрепен от еврейската мафия в лицето на двамата братя Коен*, които му били най-близки сътрудници - единият му бил личен касиер, а другият придворен лекар. Благодарение на тях евреите във Видин станали пълни господари на положението и грабели и убивали българите. В името на това щастливо минало българските юдеи, според Варшавски и до днес (1933 г.) празнуват всяка година тържеството, наречено „Пурим Видински". Пазвантооглу благодарение на еврейската поддръжка владял Видин 13 години. Накрая султанът успял да подкупи евреите с особени политически привилегии. В типичния си стил те отровили Осман Пазвантооглу, като заграбили богатствата му, а двамата братя Коен* избягали във Влашко (30).

 

Варварски кланета и насилия, извършвани от турците срещу беззащитното българско население. Стари графики (по Йонков)


В 1596 г. край Бабадаг (Северна Добруджа) турците с помощта на много жертви успели да ликвидират почти изцяло една голяма хайдушка чета, състояща се от 1300 бойци (66).


Силезиецът Фридрих Зайдел, придружаващ като негов аптекар императорския посланик при Портата Креквиц, на връщане от Цариград през 1596 г. край София видял купища избити хора и проснати по земята трупове. При Ниш турците били поставили пред градските врати от двете страни на пътя в чест на султана „много стотици човешки пресни глави на християни, бедни български селяни". Турците разказвали, че това били глави на „разбунтували се против султана жители" (66).


След въстанието в Търново през 1598 г. във Влашко избягали и се преселили над 60 000 българи, а колко били изклани и убити, не се знае. При второто Търновско въстание от 1686 г. българите дали още по-големи жертви; градът бил подложен на разграбване, а 2/3 от населението му било избито. Пострадали българите от Габровско, Троянско, Златишко и Софийско, като били избити между 5 и 10 хиляди души (66).


Особено кърваво било потушаването на Чипровското въстание на българите католици от 1688 г. Засегнати били селищата Чипровец, Копиловци, Железна, Клисура, Расово, Пиротско, Сламеник, Берковски, Прогоровче, Славник, Мирковци и др. Турците убили няколко хиляди души и стотици жени и деца били отведени в робство; поробителите откарали повече от 100 коли с плячка от заграбените богатства, които десетилетия били събирани в богатото селище Чипровец (66).

В 1689 г. избухнало въстание в Североизточна Македония начело с войводата Карпош. С 5000 души той се укрепил в Крива Паланка, но срещу него била изпратена армията на Халил паша, наброяваща 18 000 войници. Въстаниците били разбити и повечето загинали; войводата Карпош бил заловен и набит на кол върху Скопския мост (66).


В периода XV - XVIII в. вследствие на терора, Холокоста и Геноцида, големи български маси се изселват в Трансилвания, Влашко, Молдова, Банат, а по-късно и в Бесарабия.

Според Христо Ботев в средата на XIX в Румъния имало около 2 милиона български емигранти, много от които за съжаление били почти претопени в румънска среда. Съобщава се също за множество български села около Букурещ, а изследванията на групата на Богдан Филов показват, че голяма част от румънската интелигенция и аристокрация е от български произход.


В края на XVIII в. властта на султана отслабнала и България била подложена на терора и грабежите на кърджалиите и даалиите - турски, черкезки и татарски разбойнически банди, покровителствани от местни паши отцепници. Някои кърджалийски банди достигали до 5 - 6 хиляди души и те подложили на репресии цяла Тракия. Ограбени и изгорени от кърджалиите и даалиите били Копривщица, Панагюрище, Калофер, Станима-ка, Арбанаси, Раково, Мосхополис и други процъфтяващи градове. Кърджалиите провели няколко големи похода в Тракия и това довело до изселването на 20 000 бежанци (66, 100).


През 1803 г. кърджалията Али Молла с банда от 2000 души обсадил село Караеврен (днешно Близнак, Бургаско) и избил 600-700 души българи (66).


Освен в хрониките и историческите записки много данни насилията над християните от страна на турците и еничери-те са се запазили в народните песни и предания, които са над-деждно записани от предишните поколения. Редица такива потителни съдби, убийства и потурчвания има в сборника „Ро-допите през вековете" (121), а също така и във великолепния роман на Антон Дончев „Време разделно", който е и филми-ран Но дори и художественият разказ не може да предаде трагедията и ужаса, на които бил подложен от поробителя, българският народ!...

След Руско-турската война в 1828 г. и Одринския договор (14 септември 1829 г.) следва масово преселение на българи в Бесарабия и Южна Русия (Украйна). За по-малко от две години от Източна България емигрирали близо 140 000 души, между които и множество занаятчии. Тази емиграция на значителни за времето си български маси била подтиквана от имперските интереси на Русия и създаденият още от Екатерина Велика „Гръцки проект".

Той предвиждал възстановяване на Византийската империя и излаз на топлите морета под короната на Русия. Според „Гръцкия проект" се изграждала една геополитическа ос Москва - Белград - Атина и не се предвиждало възстановяване на българската държава. Този панславянски духовен Геноцид разпределял територията на България между съседните й държави (без Турция) и бил остро критикуван от Георги Раковски и съратниците му (24).

Затова той е бил преследван и от руските власти.


През 1737 г. успехите на австрийската армия в Сърбия повдигнали духа на поробените българи и те въстанали в западните области около Ниш. Турците били принудени да отстъпят към София. По-късно Али паша Кюрпрюлюоглу, подкокоросан от еврейски шпиони, заповядал да обесят около 350 свещеници, монаси и видни софийски граждани.

Особено горчива е участта на Митрополит Симеон (Св. Симеон Самоковски), който, окован с 30 килограма букаи, бил държан в тъмница 23 дни. След това го измъчвали 3 дни, за да се откаже от вярата си, а накрая бил обе
сен на старите гробища зад превърнатата в джамия стара църква „Св. София". Заедно с него обесили младия книжовник Константин, поп Илия от Самоков, игумена на Илиенския манастир - Горазд, 90-годишния игумен на Сеславския манастир - Ната-наил, и много други граждани и духовници от София. Мощите на св. Симеон Самоковски са съхранени в Самоков (94).

При въстанията в Нишко и Пиротско през 1876 г. турците изгарят над 60 села и масово избиват хора. Изпратените западни кореспонденти са потресени от видяното: навсякъде ги посрещат изгорени български домове, убити по най-зверски начин жени и деца; разграбена покъщнина, добитък и т.н. (66).


Съществуват редица сведения, че палачите в Османската империя били предимно евреи*. Вече отбелязахме, че евреи палачи е имало и в България в края на Второто българско царство през XIV в. Това едва ли е случайно, като се имат предвид сата-нинската еврейска практика на ритуални убийства и събиране на християнска кръв за практикуване на черна магия (7).

 

"Към бесилото" - български пленници, водени от турци за екзекуция. Гравюра от френска хроника (1841-1878)

Български бежанци в Базияс (Австро-Унгария). Гравюра от френска хроника (1841-1878 г.)


През 1838 г. френския пътешественик Жерар де Нервал (Жерар Лабрюни) посещава Цариград и дава интересни сведения за живота там. Той описва как се извършват екзекуциите чрез обезглавяване на площада и описва една такава екзекуция на Балик-пазар. Екзекутираният бил християнин - арменецът Овагим. Тялото му три дни стояло на пазара и след това съгласно обичая привечер дошли трима евреи и хвърлили трупа в залива, където обикновено плували труповете на удавени кучета и коне (105).


Нишкото въстание от 1841 г. завършило с разгром на въстаниците, като били избити над 300 души; около 70 души - пленени и отведени в Ниш, където повечето били екзекутирани. Околните беззащитни села са предадени на грабеж и опожаряване. Главите на отведените в Ниш пленници били набити на колове на моста на река Нишава. Общо били разрушени и запалени 225 села; жени и момичета били дивашки изнасилвани
пред очите на близките им, а след това подлагани на сеч. Много момичета и момчета били отвлечени и продавани като роби или пък за харемите на различни аги (66).

При поредното въстание в Северозападна България през 1850 г., турците избили над 800 души, много от които невинни хора от селата и Белоградчик. Десетки въстанници били заточени в Диарбекир, а голяма част от населението избягало в съседна Сърбия (66).


Връхна точка на българския Геноцид и Холокост през XIX в. е Априлското въстание от 1876 г. Преди обаче да опишем извършените от турците кланета и зверства, ще обърнем внимание на един друг съществен фактор в нещастието на българите, а именно намесата на така наречените „велики сили" и преди всичко на Англия, Франция и Русия. „Източният въпрос", засягащ най-вече независимостта на България и интересите на „великите сили", бил поставен особено остро по време на Кримската война през 1854-1855 г. Англия и Франция сключили военен съюз с Турция срещу Русия и нападнали с голям флот Крим и Северното Причерноморие. В тази война и последвалите събития проличала особената поддръжка на Англия в полза на Османската империя и омразата спрямо България и Русия.

Зад тази разрушителна политика стояли английските имперски интереси, масоните и еврейската мафия в лицето на Синедриона, който по това време вече се бил преместил в Лондон (5, 120).

 

Палач - циганин на турска служба, беси български патриот. Гравюра от френска хроника (1841-1878)


За Априлското въстание е писано много, затова ще се спрем само на главните моменти и най-вече на жертвите (Холокоста) и нанесените от турците и евреите материални щети на България. За моралните просто няма какво да говорим - те са неизмерими! Три години преди избухването на въстанието един от основните организатори Васил Левски е предаден от турски шпионин (това не е поп Кръстьо, както се твърди!*) и е обесен от турците.

Председател на съда, който осъдил Левски на смърт, бил Али
Саиб паша, но според архивите в състава на съда е имало и евреи. Един от тях е бил Бохор Леви* споменат в протокол №2/ София, 1872 г., месец декември (31).

След унищожаване на четата на Христо Ботев и няколко други чети започнала и голямата априлска касапница:


- Карловският управител Тосун бей мобилизирал многобройни башибозуци и заптиета, завардил пътищата и заедно с шайките и бандите се отдал на убийства и грабежи в района (66).


- Научавайки за въстанието в Цариград, английският посланик Хенри Елиът* посъветвал турските власти да потушат въстанието „без да подбират средства" (66).


- В Панагюрище и селата били изпратени турски войски около 4000 души, командвани от Хафъз паша, подкрепени от няколко хиляди башибозуци, кавалерия и артилерия. На 30 април турската редовна войска завзела Панагюрище и започнали кланета, грабежи и палежи. След нея влезли и башибозуците, които дооплячкосали и разорили града.


При настъпващата катастрофа някои от въстаническите ръководители, като П. Щърбанов, се самоубили за да не попаднат в ръцете на врага. Уловените живи въстаници, както и пленените жени и девойки, които не били убити, претърпели гаври, изнасилвания и мъчения. Някои от тях издъхнали в затвора, други били осъдени на смърт. Столицата на въстанала България била обляна в кръв и превърната в пепелище. Избити били жени, старци и деца и откарани като „плячка" над 30 000 глави добитък (66).


В своите студии Дойно Дойнов отчита, че срещу 10 000 въстаници, турските власти изпращат 10 000 редовна войска и артилерия и около 80 000 башибозуци и акънджии, които по указанията на Синедриона от Лондон, подлагат целия български народ на небивали кланета и гаври. Основният проводник на тази геноцидна политика са евреите в турското управление, внедрените масони (повечето с еврейски произход) и министър-пред-седателят на Англия - лорд Биконсфилд Дизраели (Биконсфелд Бениамин д'Израели*) - покръстен евреин - марано! За състава и етническия произход на турските масони по това време, ясни
пения дава изследователят Пол Дюмон (67). Той споменава, че повечето от тях са евреи и сред тях има много магистрати, банкери, търговци, военни, управители и др. Дюмон описва дей-остта на ложата на „Съюза на изтока", основана в Цариград през 1863 г., като клон на „Великия изток" на Франция. В нея членува и Луи Амбиал - известна фигура на френското франк-масонство, контролирано от евреите. В тази ложа влизат хора като Рауф бей (първи адютант на султана), Джамил бей (първи шамбелан на султана), Абдурахман Хилми ефенди (от Министерството на полицията), Мехмед Ремзи (управител на остров Хиос), Изет паша (управител на Ерусалим), Ибрахим Едхем (председател на Държавния съвет), принц Мустафа Фазъл (водач на младоосманците) и др.

Пол Дюмон подчертава, че многобройните масонски ложи разцъфтели из империята след управлението на султан Абдул Меджид (1839-1861 г.), което предхожда представените събития; изводите можете да си ги направите сами!...


Както вече подчертахме и преди, основни сътрудници и шпиони на турците в Османската империя били главно евреите и гръцките фанариоти. Непосредствено преди Априлското въстание в 1868 г. по заповед на Али паша се сформирал, по образец на Наполеон III „черен кабинет" - специално шпионско отделение, с основна задача да следи комитетите от революционните организации в България, Румъния, Гърция и Сърбия. За началник на „черния кабинет" - генерал на шпионите - Али паша назначил хитрия Шнайдер ефенди*, австрийски евреин, син на Шнай-дера* - секретар на турското генерално посолство във Виена. По личната заповед на султан Абдул Азиз отпусната била сумата 40 000 турски лири за подържане персонала на шпионското отделение.


Шнайдер ефенди* взел за съветник Жиоли*, полски евреин,
шпионин на Наполеон III в Цариград, бивш фалшификатор на руски ценни книжа и акции. Жиоли* препоръчал на Шнайдер ефенди гръцкия евреин от Цариград - Леонос ефенди*, банкрутирал търговец, бивш турски шпионин в Гърция по време на Критското въстание (1866 - 1869 г.). Леонос ефенди* пък препо-ръчал на „черния кабинет" Николаиди*, родом от Атина, по про-фесия адвокат, бивш шпионин на Гърция в Цариград и довере-ник на Цариградската Вселенска патриаршия (тоест двоен агент) В тази юдо-масонска шпионска верига се включват по еврейска препоръка също арменци-туркофили и полски емигранти (веро-ятно също евреи), включително и лекарят Станкевич*, живеещ в Русе. Бил направен неуспешен опит в шпионската мрежа да бъдат включени и българи (58).

Така наставлявани от тайни сили, турските палачи колели и изтребвали българското население през април, май и юни 1876 г.:


- Башибозушките жестокости в Клисура са неописуеми. Не само жени и деца са избивани, но няколко дена след това башибозуците се връщат и разкопават пресните гробове, за да претърсват труповете и да вземат едни или други скъпоценности. Деца били насечени с ятагани и тежки каракулаци (вид извит нож) на парчета (80).


- В село Зли дол хората на Тосун бей избиват над 200 души мирно население, главно старци, жени и деца (80).


- В Белово редовна войска изколва около 50 души въстаници от четата на Тодор Хайдутина (80).


- На юг от Белово турски редовни и нередовни войски също извършват кланета (66).


- В Копривщица, въпреки че въстаниците се предават и плащат огромен откуп (злато, сребро, ценни предмети и др.) са убити над 150 души и са задигнати 2600 овце, 1700 агнета, 990 крави, 360 вола и 717 коня плюс ценни предмети и покъщнина (80).

- Особено пострадали от турските кланета селищата в Под родопската област: Брацигово, Перущица, Батак, Пещера и др., както и многобройните села около тях.

 

Обезглавяване на български въстаници. Гравюра от френска хроника (1841-1878 г.)


Перущица била нападната от башибозушките отряди, пред-вождани от братята на Ахмед ага Тъмръшлията - Адил и Исма-ил, както и от редовна турска войска под командването на Рашид паша. Много хора, предимно жени и деца, били безмилостно изклани в черквата „Св. Архангел Михаил". Според свиде
телства на очевидци няколко въстаници се самоубили, за да не бъдат подложени на издевателства и гаври от турците. Шестде-сет заложници били посечени от турците предварително в с. Ус-тина. След погрома Перущица - едно от цветущите български селища, представлявало купища димящи развалини. Убити били над 1000 души (66).

На 30 април около 3000 башибозуци обкръжили Брацигово на 5 май се появяват и редовни войски с артилерия, под ръководството на Хасан паша и Рашид паша. Избити са над 150 души, а повече от 250 са изпратени на заточение в Диарбекир ските затвори (в Анадола).

Един от водачите на бунта, Васил Петлеш-ков, е подложен на нечовешки мъчения и печен на бавен огън. след което умира от предварително погълната отрова, но е доу-бит от заптиетата(66).


Най-голяма е касапницата в Батак, където в кланетата наред с редовната войска на Ахмед ага Барутанлията и башибозуци се включили и мобилизирани от околните села помаци.

Защитниците на Богдановата къща, между които жени и деца, стават жертва на измама. Подлъгани, че ако се предадат, ще бъдат пощадени, те предават оръжието си. Започва обаче безмилостна сеч. Пред училището е поставен специален дръвник и на него с неописуема жестокост са посечени десетки жени, деца и старци. Същото става и в черквата „Св. Неделя". Около дръвника се образуват грамади - купища от човешки тела и глави.

Клането продължава с часове! Други са изгорени живи. Повече от 6000 батачани биват избити.


Дойнов подчертава: „... В Батак чуждата османска власт показва истинския си варварски лик. Проявената жестокост е изблик на дълбока национална и религиозна вражда срещу потиснатите националности, която в продължение на столетия официалната османска власт насажда..." (80).


- В Търновски окръг и други места били арестувани по до-носи на турски шпиони и агенти (познайте дали са „богоборци"?!) стотици и хиляди българи, които били заточени или пратени в турските зандани. Много от тях никога не се върнали! В
новския манастир, обсадени от 11 000 турска войска, се отвали около 200 четници, от които се спасили едва 47 души. На палеж и разрушение били подложени селата Батошево, Кръвеник, Ново село, Новата махала и други. Избити били много от Габровско, Ловешко и Севлиевско, а също така и от Трявна (66).

- В Сливенско и Ямболско също били дадени много жертви
и извършени масови клането и насилия. В село Бояджик пристигнал Шевкет паша от Сливен и предал селото на „огън и меч". Жителите на Бояджик според докладите на английския консул в Бургас - Чарлз Брофи, били поголовни изклани, а добитъкът и имуществото им разграбени. По данни на същия консул в целия Сливенски Санджак и чак до Бургас, а също и към Свиленград от турска страна били извършени грозни ексцесии (66).

- В Източна Македония също били извършени погроми и кланета над българите главно в с. Разловци, Смиленци, Влади-мирово, Лъки, Беровско, Малешево, Пиянечко и други от Солунския вилает (123).


- В Ново село (Търновско) броят на убитите българи възлизал на 691, от които 350 били жени и деца. Това било извършено от башибозушката войска начело с плевенския каймакам Дели Неджиб и Саадулах ефенди от Севлиево. В кланетата участвала и шайката на хаджи Ибрахим Офчилар от Казанлъшката кааза. По-голямата част от нещастните жертви били старци и болни деца, които не могли да се спасят. В манастира „Св. Троица" убили монахините, като преди това ги изнасилили и им отрязали ръцете, а след това ги изгорили (типичен Холокост!). След издевателствата оцелелите жители на Ново село били принудени от турските власти да платят данък за изгорените къщи в размер на 397 620 пиастра (22 000 царски рубли). Данни за тези ужасни престъпления могат да се открият в тогавашния руски „Правителствен вестник" („Протокол за турските зверства в България", подписан от втория секретар на императорското руско посолство -княз Церетелев, и Юджиин Скайлер, секретар на американското
посолство и генерален консул в Цариград през 1876 г.).

- От кланетата в Бояджик по чудо оцелява Иван Атанасов -баща на световно известния по-късно в САЩ Джон Атанасов -създателя на компютъра. Турският ятаган само резнал челото на Иван (бебе тогава!), а баща му Атанас бил убит. На 13 години Иван Атанасов емигрира в САЩ заедно с буйчо си Константин Ако ятаганът (или по Божията воля!) не го беше пощадил, как ли щеше да изглежда днес светът без компютри?!... Колко ли други знайни и незнайни гении и велики българи са били погубени от турско-еврейската злост и талмудската отмъстителност?


По данни от докладите на английския вицеконсул в Бургас Чарлз Брофи по заповед на Шевкет паша в Бояджик са изклани над 1500 души, всички къщи били запалени и разрушени и цялото имущество разграбено (80).


Тук не можем в детайли да опишем всички жестокости, на които били подложени българите. Тези данни се съдържат в специалната литература и архивите от онова време.


Отсечени глави на български въстаници, изложени пред Видинската крепост. Гравюра от френска хроника (1841-1878 г.)

Затова ще направим някои обобщения и ще дадем числа, които са достатъчно красноречиви, че събитията и действията на турците през 1876 г. не са случайни и стихийни, както искат да ги представят някои историци, а става въпрос за добре организиран и систематично провеждан по указания „отгоре" Геноцид! При това освен чисто физическото унищожение на българското население се е целяло да се нанесе погром върху материалната база - разграбване на натрупани богатства (ценности и пари), имущество и добитък, опожаряване и унищожаване на жилищата (къщи, постройки, хамбари, складове) и храмовете (църкви и манастири). По данни, събрани от различни достоверни източници (дипломатически доклади, разкази на очевидци, данни от анкетни комисии, чужди кореспонденти и др.), става ясно, че в хода на въстанието турците избили над 40 000 българи (повечето жени и деца), изгорили и разрушили 7000 къщи и множество училища, църкви и манастири. И това са само преките загуби. След въстанието репресиите на властите продължили; били арестувани хиляди българи и хвърлени в затворите, където били подложени на нечовешки мъчения (побой с тояга, бой с отрязани човешки глави, обесване на
долу с главата, забиване на игли под ноктите, душене, извиване на месата с клещи, горене с нажежено желязо и пр.). Голяма част от затворниците били осъдени набързо и обесени, а една част изпратена на заточение (80).

Безспорно в цялостен вид човешките загуби на българите са много по-големи от официално представените. Известният банкер Атанас Буров (1875-1954 г.), който се отличавал с трезва мисъл и аналитичен ум, твърди, че турците в 1876 г. са изколили не по-малко от 100 000 българи! И това не е всичко...


Турските зверства в България предизвикват вълна от негодувание към османлиите и съчувствие към страданията на българите в Европа и много други страни. Турците отричат жестокостите, но под международен натиск са принудени да направят проучвателно комисия, съставена от агенти на властта - мюсюлмани, евреи, българи и гърци. Али Суави ефенди в писмо до лейди Странгфорд потвърждава, че в комисията били включени евреи (22). Този факт е много показателен, тъй като според Ангел П. Андонов (1906 г.) именно евреи търговци са разпродавали ограбените от Батак, Копривщица и Панагюрище вещи. Те са кощунствали с църковна утвар и са участвали и в башибозушки продажби на християнски деца, някои от които използвани за ритуално еврейско религиозно източване на кръвта. Същият автор съобщава, че евреите са действали като шпиони на турците и са предали много революционери и обикновени хора на властите (55).

 

Черепи на изклани българи пред църквата в Батак. Снимка от 1876 г. на една от малкото оцелели свидетелки - баба Фота.

Башибозуци и черкези крадат добитък. Френска хроника (1841 - 1878 г.)


Този демагогски подход - участниците в престъплението да съставят комисия, която да го разследва и след това да замита следите, ни е твърде познат и от по-далечното, и от по-близкото минало. Достатъчно е да споменем убийството на руски* цар Николай II, организирано от еврейската болшевишка пар-тия през 1918 г. Убийството е извършено от професионални ек-зекутори - палачи евреи начело с Янкел Юровский*, а после е разследвано от дясната ръка на Ленин*, евреина терорист Ян-кел Свредлов*. Както се казва, коментарът е излишен (120).


Тук виждаме абсолютно същата схема и естествено Проуч-вателната комисия фалшифицира и омаловажава голяма част от турско-чифутските погроми, извършени над българите.


След кланетата обаче в България пристигат много чуждестранни кореспонденти и те заедно с чуждите дипломати и пред. ставители правят няколко независими комисии и анкети, които показват истинската картина на Геноцида и разрушенията. Сред анкетьорите били княз Алексей Церетелев, Юджин Скайлър, К. Шнайдер, Дж. Макгахан, П. Димитров (преводач), X. Дюпюй, У. Беринг, Иван дьо Вестин, Ат. Шопов и др. (66).


Резултатите от анкетата на Скайлър, Церетелев и Макгахан се оказват особено разобличителни за Портата и нейните защитници. Анкетьорите установяват по безспорен начин чудовищните зверства на башибозуците и турските войски, дават списък на изгорените, разорени и ограбени български селища при потушаване на въстанието и опровергават обвиненията, отправени срещу българите. Изводите на анкетьорите са страшен обвинителен документ срещу Портата (80).


Особено потресаващи са свидетелствата и репортажите на американския журналист и общественик Джанюариъс Макгахан. В хода на своите проучвания на място той установява, че турците са опожарили изцяло над 70 села и убитите българи надхвърлят 40 000 души!

Той цитира и данните на френския и руски консули, според които броят на изгорените села са над 100, а убитите - около 100 000, което се потвърждава и от данните на Буров (90).

 

"Башибозушки жестокости и безчинства", картина от Вл. Е. Маковски (по Йонков)


Макгахан описва апокалиптични картини след кланетата на българите - опожарени села, камари от трупове и обезглавени тела. Много от труповете на убитите жени били разсъблечени по долни дрехи (женски ризи), което показва, че преди това са били брутално изнасилени от гаджалите изверги. Ето какво казва по тоя повод Макгахан:

„... Ние говорихме с много жени, пре-минали всичките етапи на мъчението, без последния (убиването!). Процедурата, изглежда, е била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи,
които са били ценни, и всички украшения и скъпоценности, кои-о тя би могла да води със себе си. Много от турците поемали грижата да я изнасилят, а последният от тях я убивал или не, съобразно какво му е настроението..." (90).

В Батак Макгахан вижда училището, в което живи са изго-рени над 200 жени и деца! По улиците се стелели трупове на убити с дивашка жестокост българи, чийто останки били разна
сяни наоколо от подивели кучета. В църквата открили останките на 3000 души укрили се тук от башибозуците - главно жени и деца. Тези кости са съхранени и досега в костницата към църквата, където всеки може да ги види.

Извергите в Батак пленили около 200 млади момичета, които трябвало да им бъдат на разположение в продължение на няколко дни, докато ограбят и разрушат града и убият, който е останал след клането. След като били насилвани дни наред, накрая една по една ги обезглавили, за да не оставят свидетели на злодеянията. Купчината от техните черепи и кости е видяна от Макгахан на един хълм над града (90). Макгахан твърди, че в Батак са убити не по-малко от 6000 души, а в Панагюрище 3000 души. В Панагюрище и Копривщица според свидетелствата всички жени били многократно изнасилвани от турците по време на тези печални за България събития. Известната Райна Княгиня от Панагюрище също била изнасилена от четирима башибозуци в присъствието на шест нейни другарки (90).

 

Пирамида от човешки черепи на избити българи в Ниш. Гравюра от френска хроника (1841-1878 г.)


Острото и точно перо на Джанюариъс Макгахан е съхранило за паметта на поколенията това, което се е случило през пролетта и лятото на 1876 г. По думите на Луко Захариев:

„Макгахан е необоримият свидетел за Геноцида над българите!..." (90).
От архивите на поп Минчо Кънчев става също ясно, че в кланетата на българи, освен турци са участвали и гърци:

„... Между тези варвари, башибозуци, турци, цигани, черкези имало и гърци; в Пловдивската кааза един грък е бил, който разпрал една трудна жена, която изкормят, паднало детето и захванало да вряка. На друго село пък невръстни момичета са насилвани от гърци и после посечени. В Попинци, село между Панагюрище и Татар Пазарджик, като пристигнали башибозуците, черкезите и циганите се занимавали с грабеж, а гърците с убийства. Откак обезчестили много жени и моми пред очите на мъжете или бащите им, мъжете биле убивани по най-варварски начин и много още подобни.


Сладострастните гърци наситиха скотските си страсти, а ленивите черкези се обогатиха и занапред не е чудно, като няма
кой да ги преследва и наказва. Със стотини села са станали рав- ни със земята, хиляди хора са запрени, а пък други хиляди стоят гладни и голи, и боси, без покрив, на бога...

В Пловдивско около 70 - 80 села са разорени и опустошени и хиляди души, без разлика на род и възраст, се изтребиха... Колко клети сиромаси българи има изтрепани по пътищата и на кол набити от башибозуците. По-долните чиновници и заптиета се разполагали, както си щели, със затворниците, които броили по-долни от животните..." (86).


По-нататък в повествованието поп Минчо Кънчев описва невероятни зверства, извършени по заповед на властите с българите: набиване на кол, голо хоро, играно от българки, печени на огън, разпаряне коремите на бременни жени, обесвания, мъчения и откровени кланета извършвани в повечето случаи за садистично забавление и задоволяване на ниски страсти.

12-13-годишни деца (момичета и момчета) били дивашки изнасилвани по „азиатски скотски, кучешки наслаждения" (т.е. изнасилвани анално) от рязаните гаджали и много от жертвите след това умирали от разкъсванията и вътрешните кръвоизливи!... (86).


За тези ужасни престъпления Високата порта наградила главните извършители - паши, бейове, управители, военачалници и други с медали и държавни отличия, а пред Европа и пред света се опитвала да омаловажава извършения Геноцид. Масоните и евреите, както и главните агенти на Синедриона - лорд Биконсфилд Дизраели*, Хенри Елиът*, лорд Дерби и др. предприемали всякакви ходове и машинации, за да прикрият турските престъпления.


Най-големият враг на България - масонът лорд Биконсфилд Дизраели (Бенджамин или Бениамин Д'Израели, 1804-1881 г.), министър - председател на Англия, отявлен българофоб и мизантроп


Особено активен бил лорд Дизраели* (1804-1881 г.), който бил лидер и идеолог на Консервативната партия и министър-председател на Англия. Той е един от главните виновници за неосъществяването по-късно на „Санстефанска България" (т.е. България в почти пълните си исторически и етнически граници на Балканите).
Биконсфилд Дизраели (Биконсфелд Бениамин Дизраели*) изпитвал патологична омраза към България, което е лесно обяснимо от гледна точка на философията на талмудистите. На него принадлежат думите: „На Балканите, ако ще да загинат сто хи-ляди българи, но да не се накърнят нашите интереси!" В този дух му пригласят Хенри Елиът* - английски посланик в Цариг-рад, и лорд Дерби в английския парламент, поддържани от реа-кционни кръгове и задкулисни играчи - агенти на Синедриона.

Любен Каравелов изтъква връзките между Дизраели и банкерите Ротшилд* в Англия, които очевидно имали свои планове за Османската империя и в частност за България.

Истинските цели на Дизраели* и хората, стоящи зад него, проличават от друго негово изказване, направено през октомври 1876 г.:

„... Англия не се бои от война - заявил Дизраели на един банкет - и тя има възможност да се бие двадесет години, ако се наложи.

Британският флот ще бъде изпратен в Дарданелите" (67). Естествено, както казва Хенри Форд: „Войната е еврейската жътва", защото от нея тези паразити и спекуланти извличат огромни печалби - колкото повече убийства и разруха, толкова повече печалби за лихвари, банкери, предприемачи - далавераджии и производители на оръжие.


Дъглас Рид в своята великолепна книга „Спорът за Цион" посочва драстични факти, които уличават Дизраели* за връзки със Синедриона и тайните еврейски ложи и масоните, плетящи зловещите си мрежи на международни заговори срещу човечеството. Дори чрез критиките си на еврейството, Дизраели* прави целенасочена реклама на могъщите сили, стоящи зад него. По същия начин през целия си живот на политик той намеква непрекъснато за задкулисната роля на „тайните общества", чийто продукт очевидно е и самият той (120). С какво точно се е занимавал в този период Дизраели*, можем да се досетим и от неговите собствени писания:

„... Заминах за Петербург във връзка с един заем. С пристигането си срещнах министъра на финансите граф Канкрин*. Той беше син на латвийски евреин. Заемът беше свърз
ан с Испания, за където заминах, и там се срещнах с министъра - синьор Мендизебел*, в чието лице видях човек като син на noevo christiano (покръстен евреин). От Мадрид заминах за Париж, за да се консултирам с френския министър-председател. Това беше синът на френския евреин маршал Султ*, първият помощник на Наполеон, който умишлено загуби битката при Ватерлоу по нареждане на Натан Ротшилд*. Срещнах се други маршали като прочутия Масена*, чието истинско име беше Манасех* - също евреин.

Заминах за Прусия, където прерях с друг министър - граф Арним*, пруски евреин..." (5).

 
Цяла Европа се възмущава от извършвания срещу българите Геноцид, определяйки го като „престъпления срещу човечеството" Много интелектуалци и обикновени хора в Англия са възмутени от политиката на Дизраели*. В Букурещ Иван Вазов написва месеци след събитията от Априлското въстание своето стихотворение „Дизраели", което завършва с думите: „О, Английо, защо ли днес бездушен жид (чифут) те управлява?"... Иван Вазов и Любен Каравелов, както и други български интелектуалци от това време са смятали евреина Дизраели*, с водената от него английска политика спрямо Балканите, за най-голям враг на българската нация! (18).


Зверствата на турците в България предизвикват и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. През тази война турците, особено при своето оттегляне, извършват още кланета над мирното българско население, при това вече с преобладаващо участие на редовните войски. Последният факт показва, че Геноцидът над българите е извършен по нареждане на централната власт (повлияна и от външни сили!) й е предварително планиран, както и по-късния арменски геноцид (1894-1923 г.) и българския Геноцид в Тракия през 1913 г. Очевидно е, че генезисът и на двата вида Геноцид и етническо прочистване, проведени като типичен Холокост (юдейско жертвоприношение), е плод на един и същ план за унищожение на християните!...


Във връзка с това важна подробност е фактът, че небезизвестният идеолог на комунизма и „световната революция" Карл
Маркс (Мордохай Леви*) и неговият интимен приятел Фрид- рих Енгелс* по време на войната (от 1877-1878 г.) застават на страната на Турция. Те искрено се възмущават от съобщения- та в европейския печат за турските зверства, понеже „налива- ли вода в мелницата на руската политика на Балканите". За тези „титани на човеколюбието" избиването на раята в Османската империя е незначителна подробност в сравнение с „без- човечната" експлоатация на пролетариата. За кого са работи-ли тия двамата идеолози на комунизма и башибозука, не е трудно да се досетим. По това време Маркс* живее в Лондон; важен щрих към неговата биография, е че той произхожда от бо- гато семейство на потомствени равини. Фамилията му Леви* също го демаскира, а някои сериозни изследователи го смятат за практикуващ ритуална магия и сатанист! Очевидно той е вла-деел някои окултни науки и е навлизал по-дълбоко в нещата, тъй като в един от своите трудове загадъчно отбелязва:

„...Световната революция (разбирай световната хегемония на евреите и глобализма - бел. моя) няма да успее, ако едно цвете на Балканите не бъде потъпкано..."


За подобна опасност и опит да бъдат унищожени българите и България предупреждава духовният Учител Петър Дънов! Случващото се към днешна дата го потвърждава...


След обявяването на войната на 24 април 1877 г. от руския император Александър II, в Цариград (Константинопол) се обявява „свещена война". В синагогите и някои храмове на немю-сюлманските общности били прочетени молитви за победата на турската армия. Тук представяме една синагога с такава церемония, в еврейския квартал, разположен в дъното на Златния рог, в предградието Галата в Цариград. Според френските кореспонденти синагогата е строена през 1732 г., към нея има още два малки храма, а общата й площ е хиляда квадратни метра (22).


И така с благословията на равините и Яхве (Луцифер, Сатаната или Бог знае още кой) войските на султана тръгват да колят отново нещастните и поругани българи и техните освободители (руснаци, румънци, финландци и волжки българи).


След като руските войски освободили някои градове в Сена България, те прехвърлили Стара планина през прохода Хаинбоаз и предният отряд освободил Казанлък и Стара Загора. След този успех настъпил известен обрат. Турците успели с английска помощ (по заповед на Дизраели*!) и английски паради да прехвърлят от Северна Албания огромната армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш)*, състояща се от 48 000 души, 600-700 черкези, с 4 полски и 4 горски оръдия. Те дебарки-рали при Дедеагач и започнали да се съсредоточават около Търново Сеймен и Карабунар и настъпили от юг към Стара Загора Нова Загора. Сюлейман паша бил подкрепен и от войската на намиращия се в Чирпан Хюлюси паша, състояща се от 7 батальона редовна войска и 150 черкези с една горска батарея, както и войската на Реуф паша от 15 батальона, 330 черкези, с по една горска и полска батарея. Тези хора по заповед „от горе" и инструктирани от Синедриона, извършили едни от най-големите военни престъпления през тази война, избивайки мирното население на Стара Загора, Нова Загора и околността - 14 500 души, а може би и повече, и опожарявайки град Стара Загора и целия му хинтерланд (115).


За кланетата в Стара Загора, за разлика от тези през Априлското въстание (Батак, Панагюрище, Перущица и др.), се знае твърде малко, въпреки че в някои отношения това изтребление е много по-зловещо и всеобхватно. Дори в многотомната История на България почти нищо не се споменава за тези събития, освен че „башибозушки отряди, които придружавали редовната армия на Сюлейман паша*, подложили на плен и пожар българските села и градове, разположени южно от Ста-ра планина" (66). Навсякъде в другите източници същата исто-рия - за Старозагорските кланета от юли 1877 г., не се казва нито дума, сякаш архивите са изчезнали и нечия невидима ръ-ка е изтрила тази апокалиптична част от българската история.


Причините за тази мистификация ми станаха веднага ясни, след като се запознах със сборника на Донка Йотова „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане" (115), съставен от автентични документи и свидетелства от това време, и ста- тията „България" от „Еврейска енциклопедия" (т. 4, изд. „Тер-ра", Москва, 1991 г., стр. 964) (55). От тези и други източници се разбира каква е била зловещата роля, която са изпълнявали Старозагорските евреи в тези кланета на българи (по същество ритуални убийства) и Холокост (принасяне в жертва чрез изгаряне)! Ето защо документите, разобличаващи тези ужасни престъпления, извършени от турци и евреи, бяха изчезнали! Не е трудно да се досетим кой се е погрижил за това. По време на диктатора палач Тодор Живков, а и преди него, основните дейци и идеолози на БКП бяха евреи; съветниците на Тодор Живков бяха такива. След 1989 г. така наречените „демократи" и „либерали" също бяха и са предвождани и доминирани от ли-дери с еврейски произход. По-нататък подробно ще се спрем на този проблем.

 

Константинополските равини се молят за успеха на турската армия. Изглед от вътрешността на голямата синагога в квартала Галата, където се виждат юдейските сещеници, турското знаме и официалните лица на властта. Гравюра от френска хроника (1841-1878 г.)


Не всичко обаче богоборците са успели да унищожат. В сбор- ника на Донка Йотова са събрани материали от следните книги: Г. Димитров „Княжество България в историческо, географско и етнографическо отношение", т. 3 „Руско-турска освободителна война, 1899 г.; Даскал Петър Иванов „Възпоминания от разбърканите времена", 1855 г. и Димитър Илков „Принос към историята на град Стара Загора", 1908 г. И трите книги заедно със сбор- ника на Йотова днес са библиографска рядкост и са запазени само отделни техни екземпляри.

Тези книги, в които са поместе- ни свидетелства на много очевидци, ни дават точната картина I за кланетата в Стара Загора, както и за извършителите им.


В обвиненията си Донка Йотова е категорична, че извършеното от войските на Сюлейман паша*, по изрична негова запо- вед, е кърваво жертвоприношение (Холокост и Геноцид). При това мръсният чифут е пролял реки от българска кръв, насъск-вайки турските гаджали „нито един българин да не остане жив!"
За това не е и чудно, че толкова малко свидетели има на органи- зираната от евреите касапница!

По време на Старозагорското клане първи помощници на турците са били живеещите в Заара (Стара Загора) евреи. Те би-ли пришълци от Одрин и Солун (идват около 1605 г.) и образували еврейска махала, ставайки опасни конкуренти на българс-ките търговци. По време на събитията имали 812 къщи, 2 голе- ми синагоги, 7 фамилни еврейски параклиса и 5800 души. Към българите се отнасяли враждебно, защото последните били техни най-големи съперници в търговията. Ползвали се с покрови- I телството на турските власти и притеснявали по всякакъв начин християнското население (115).


Първите сведения за клането на българи в селата на юг от Стара Загора започнали да пристигат към средата на месец юли 1877 г.:

 
„... На 12-ти почнали да пристигат от селата мъже, жени и I деца голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Ра- нените били оставени в училището, а здравите настанили по къщите. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата | им, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък и самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села. I Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из I града..." (115).

„... На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Те разказвали, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала още на сутринта се разнесъл из целия град... Село Дълбоки било запалено от черкезите, където избили много хора..." (115).


Очевидно тези действия били извършени от предните отря-ди от башибозуци или така наречените „акънджии" на армията на Сюлейман паша*, следвани от редовната войска, съгласно тактиката на турците. Същинските разрушения и кланета започ- | нали след пристигането на основната армия, която изтласкала малобройния руски казашки отряд от около 5000 души, подкрепени от 800-900 души опълченци. Все пак с много героизъм тези хора успели да задържат два дни настъпващата огромна турска армия и дали възможност на една част от мирното население и бежанци от селата да се изтеглят в посока към Казанлък. По бежанската колона от мъже, жени, деца, граждани и селяни, натоварени с багаж, от турските и еврейските къщи и джамии стреляли и убили много хора.

Скоро след това черкезки отряди на коне под водачеството на Дай Ахмед през Аязмото отрязали пътя на бежанците към Казанлък и тези, които не успели да избягат от града, били вече обречени, тъй като попаднали във властта на нахлуващите от всички страни турски войски.


Тук е мястото да отбележим, че в щаба на Сюлейман паша се намирал и англичанинът Юлий Викед, който изпълнявал особени функции - бил агент на английското правителство и лице за връзка с него.


След като преградили пътя към Казанлък, черкезите на Дай Ахмед достигнали до Кулов вир в прохода и избили много хора. При воденицата „Башовите" избили около 50-60 души граждани и селяни. После пристигнали и още черкези, които избили стотици хора в теснините на това място (115).


За същото събитие Димитър Илков казва:


„... Към залез слънце (19 юли) черкезите пресекли пътя на бежанците при южното гърло на боаза и веригата към Казанлък се прекъснала моментално. Тогава настанала страшна касапница около подножията на Аязмо баир. Шопорите и коритата на бешбунарските чешми се оплискали с човешки кърви и вадичка-та, образувана от тези чешми, потекла към река Бедечка, червена като огън. Полянките в тази местност, доскоро зелени и прини, заринали се с глави, нозе, ръце и обезобразени трупове на деца, майки, родители, юноши и старци..." (115).


Градът бил запален от турската артилерия и башибозуци-те; подпалили се спиртните складове на старозагорските раки-джии, които избухнали. В същото време по улиците и къщите
на град Стара Загора се „загнездил пъкълът", по думите на Димитър Илков:

„... Старозагорските мохамедани посрещнали войските на Сюлейман паша* с радост. Те се сдружили с черкезите и башибозуците още на 19 юли и се впуснали с тях заедно като зверове" върху беззащитното български население да го изтребват, мъчат, безчестят и обират. Малките пеленачета намушквали на ятаганите си и ги подавали така на майките им, когато те се противели да се предадат доброволно на безчестието. Всички български мъже останали в града, били изклани безмилостно до един, започвайки от най-невинното сукалче, дори до престарелия сто-годишник. Нищо не било пощадено, нищо не трябвало да остане. Останали недокоснати само евреите, които изкупили живота си с пари, с осрамяването на своите жени и дъщери и с шпионските си услуги, които оказвали на турците непрекъснато и след отминаване на опасността..." (115).

 

Башибозушки "подвизи" в българско село, подложено на кланета и опожаряване. Стара гравюра.


Според свидетелствата на професор Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър от Стара Загора, наред с турците в кланетата участвали чирпанските даалии и циганите, които били подстрекавани от евреите. Старозагорските евреи с радост посрещнали турските войски и действали като техни шпиони и помагачи в грабежите и убийствата. При кланетата, търговецът евреин Даниш* отказал да скрие в къщата си българи бегълци от турския ятаган. Преди това, при идването на руснаците, той е укривал в големия си дом най-свирепите турци българоубийци. При бягството си от Стара Загора прадядото на Костов - дядо Михал, загубва двете си дъщери и жена си и оцелява само най-малкият му син Коста (81).


Затваряйки обръча около Стара Загора, турските войски нахлули в града и започнали невиждани кланета и насилия, пред които Батак бледнее!... Самият Юлий Викед разказва:


„... Аз не съм в състояние да опиша всички ужаси на сцените, на които за мое нещастие съм бил донякъде свидетел - очевидец и сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. На нещастния град Стара Загора налетели не човеци,
а като че ли били някои бесни дяволи. В плен никого не взимали, а всеки, без разлика, с байонета пробождали, или с ятаган посичали и на повечето от ранените главите отрязвали. Болни, жени, деца, старци и всичко, що дишаше живот, без милост убивали, или в пламъците на горящи къщи хвърляли. Башибозуците, които дойдоха със Сюлейман паша* от Албания, върлуваха и беснееха по-страшно от самите дяволи; те убиваха без ни най-малка причина всекиго, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло да се употреби такова название за албанските или други такива нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всякаква власт над побеснелите и преспокойно гледаха, докато се наситят..." (115).

Тук Юлий Викед, макар привидно да се възмущава от действията на турците, се опитва да прехвърли вината за кланетата, изстъпленията и погромите изцяло върху нередовната турска войска (албанци, черкези и башибозук), което е явна лъжа. Знаем, че тази войска сравнително малобройна (около 800 - 1000 души) не е могла самостоятелно и в кратък срок да избие близо 15 000 българи, число, което според мен е силно занижено, като се има в предвид, че голяма част от населението на Стара Загора не е успяло да избяга, а в града също е имало и около 40 000 бежанци от Нова Загора и селата в областта. Очевидно е, че в кланетата са се включили всички: башибозуци, редовна войска, местни турци и евреи, а също цигани и черкези, за които се спомена.


Това, което пропуска Юлий Викед, е, че „турците карали моми и жени да играят голо хоро; че бременни жени са разпаря-ни и рожбите им от утробата им вадени; че много момичета от изнасилвания са умирали; че живи хора в кладенци са хвърляни; някои са простирани на земята с вързани ръце и крака, а на гърдите им огън палели и кафе си варили; онези които не давали или нямали пари, на врата им горещо желязо полагали; имало е хора, на които най-напред пръстите отрязвали, после носа, ушите, други части, докато издъхнат; на убитите мъже и жени членовете им режели и за поругаване в устата им ги слагали; някои
на ръжен прекарвали и на огъня като чеверме ги пекли; други на дървета разпъвали и с гвоздеи като Христа ги заковавали, а най-накрая никой не трябва да се учудва, ако кажем, че живи хора като овце са драни, а кожите им със слама пълнени и по дърветата окачвани..." (115).

Естествено българите се съпротивлявали на убийствата и тези, които имали оръжие, се барикадирали в къщите си, бранейки живота и честта си. Това дало повод по-късно турците и евреите от Стара Загора да обвиняват българите, че те са предизвикали турците да отидат до „такава крайност". Еврейската енциклопедия дори се опитва тотално да изопачи нещата с типичната чифутска наглост и дебелоочие. Ето какво пише там с фалшив патос:


„... Евреите излизат на историческата сцена главно по време и след Руско-турската освободителна война (1877 - 1878 г.). С освобождаването на редица градове от турците, местните евреи са подложени на най-жестоки преследвания. Селяните от Свищовско, които смятат евреите за привърженици на турския режим, ограбват, изгонват и убиват евреите от Свищов. Изгон-ват ги и от Видин, Стара Загора и други места, и те са принудени да бягат в чужбина. Случвало се е дори руските войски да спасяват бягащите евреи от яростта и жестокостта на българите. В Казанлък през август 1877 г. масово избиват местните евреи.

Това предизвиква негодувание във Франция, Англия и САЩ, още повече, че евреите не са били уличени в конкретно престъпление.... До обявяването на войната евреите са заемали изчаква-телна позиция. Със започването на войната, евреите застават на страната на освободителите..." (55).


Абсолютна лъжа и фалшификация, още повече, че тази „обективна" енциклопедия е писана през 1991 година, докато цитираните тук документи са от очевидци на събитията и са писани скоро след това! Крадецът вика: „Дръжте крадеца!"


От тези документи става ясно, че именно евреите са подбудители на кланетата, те участват в разграбването на българското имущество и ценности; извършвали са особени ритуали с кръв
та на убитите християни (дял от черната магия) и заедно с турците са избягали в Одрин, Цариград и други градове, страхувайки се от отмъщение и наказание за извършените престъпления!

Твърдението, че през август 1877 г. били избити евреите в Казанлък, и то от българите, е лъжа и пълен абсурд. По това време Казанлък е бил окупиран от войските на Сюлейман паша*, които атакували Шипченския проход, и градът бил под техен контрол и през следващите месеци (66). Всички тези фалшификации на историята са направени с една единствена цел: да се прикрият злодеянията на евреите и турците при Старозагорското клане, а също избиването на стотици българи в Сливен, Калофер, Сопот, Нова Загора, Казанлък, Айтос, Карнобат и други, както и разграбването и унищожаването на стотици магазини и къщи, в което участвали и много евреи, като участници, помагачи, доносници, шпиони, оценители и прекупвачи на откраднатите стоки и ценни вещи (115).


Тук предпочитам вместо коментар да цитирам видяното от оцелели свидетели на Старозагорското клане:


„... Ужасната картина в тези минути още по-ужасна се представила, когато турците заградили казанлъшкия път. Тълпи народ тичат насам-натам из улиците, руси и опълченци не се виждат, градът обиколен отвсякъде и отникъде изход няма; турците от всички страни стрелят, тук се прострял мъж, татък се отър-колила жена, другаде неколцина пъшкат, жени плачат, деца пищят, кучета лаят и вият, коне цвилят, говеда мучат, а пък пламъците на ужаса ужас придават. Щом из тълпата се впуснат неколцина и влязат в коя и да била здрава къща, всички нахлуват вътре и се затварят, тъй щото из пълните преди малко улици с мъже, жени и деца, взели да се показват въоръжени граждани турци и когото срещнат или застигнат, колят, убиват и българин вече на улицата не се показвал..." (115).


„... В къщата на Хаджи Димитра имало 50-60 души селяни, все приятели, с жените и децата си. Турците нахлули вътре и започнали да убиват наред. Янка, съпругата на Трифон Спасов, успяла да избяга, но била застигната, уловена, и след като я обез
честили, й отрязали езика. Тя кървави сълзи ронела и всячески мъчела да даде някакви обяснения за турските зверства при избиването на хора, както и за нейното обезчестяване, но нищо не се разбирало от движенията й..." (115).

„... Къщата на Драгия Куюмджиоглу била на две отделения с по 5-6 стаи, изби, конюшни, сенници и широки дворове. В двете отделения се събрали към 500 души. Турците запалили къщата с газ и тя цялата пламнала... Щом се отворили вратите и окаяните българи се показали навън, почнали един върху друг да се повалят и всички били избити или изклани с изключение на неколцина, които незабелязано се промъкнали през тълпата.


В друго отделение на тази къща имало до 200 души граждани и селяни. Турците нападнали и без съпротивление влезли вътре. Най-напред уловили Стоил Куюмджи Драгиев, на когото отрязали ръцете от раменете и той паднал на земята. Всеки почнал да поднася парите си, часовник, пръстен и молел за милост, обаче нито един от тях не бил помилван, а всички били изклани; между тях имало и някакъв млад свещеник от селата, на който запалили брадата и косата с кибрит, после го полели с газ и жив го изгорили... (типичен Холокост!) (115).


„... В къщата на кожухара Минчо имало събрани 200 души граждани и селяни - повечето жени... лутали се насам-натам, докато нападнали турците, които почнали да убиват кого където настигнат, да колят, и покрили целия двор с мъртви тела. Малцина сполучили да избягат през дола и то затова, че къщата била на края на града..." (115).


„... В един обширен двор се намирали къщите на Георги, Сава, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви, където се събрали повече от 200 души граждани и селяни. Турците, като нахлули в този двор, най-напред запалили онова отделение, което било пъл-но с жени. Огънят обхванал къщата, злощастните жени започнали да излизат, но щом се показала баба Драгулица навън, един манафин я застрелял и тя се проснала на земята, без да помръд-не, а другите се върнали в горящата къща. В това време избата се изпълнила с такъв дим, че око с око не се виждали. Скритите
там почнали един по един да излизат и да се търкалят около прага простреляни. Паднала Дешка Георгиева, паднал абаджията Кольо, натрупали се една върху друга селянки, другите се върнали назад, подът бил вече тук-там прегорял, провиснали черни трупове, жени и деца пищят, пушките гърмят и след няколко минути къщата се сурнала и всичко утихнало... Хаджи Марко бил уловен и в гушата като свиня прободен. Той дълго време хъркал и най-после издъхнал. Други три отделения в този двор -така също заедно с хората - изгорели..." (115).

„... Вкупом около 150 отишли в къщата на Иван Лещов, а после на Стефан Тодоров и в избата се скрили. След малко черкезите разбили пътните врата, изпълнили двора, взели да лискат газ по вратите на къщата и скритите в избата били принудени да излязат. Черкезите ги претърсили един по един, взели всичко, което се намирало върху тях, после ги закарали в къщата на Мал-коча, където отделили жените настрана, а мъжете до един изк-лали до самите пътни врати... (115).


Евреи и турци разграбват български къщи. Стара гравюра.

„... Тодор Славчов имал в къщата си едно затулено дамче за добитък, в което се наблъскали до 30 души граждани, селяни и един русин. Турците ги намерили надвечер и до един ги избили, а Никола Иванов, рязан по главата, по раменете, по ръцете, паднал между убитите и там се спотайвал. След малко време дошли туркини за плячка и с възхищение казвали:

„Машалла, машалла и тука има няколко свинета убити", като обикаляли избите и се подигравали с тях; пристигнали десетина души турци, които започнали да преобръщат труповете и да ги претърсват. Една от туркините така силно ударила Иванов в главата, щото цял потреперал от този удар и турците изново го накълцали. В такова положение той лежал между мъртвите без хляб и вода до събота и тогава избягал в Търново, където в болницата очистили червеите от раните му и го изцерили..." (115).


„... В къщата на хаджи Станко Минчев се събрали до 300 души почти само селяни. Турците ударили огъня на къщата и едни от тях изгорели, а други, които искали да избягат, всички били убити и хвърлени в долапа на градината..." (115).
„... Къщата на Унджи Генчо била двуетажна, с осем стаи, изба, ракиджийница, две конюшни, широк, добре обграден двор. Около два часа цялото здание се изпълнило с мъже, жени, деца, граждани и селяни. След малко време турците нападнали, счу-пили вратите, нахлули в двора и почнали да убиват наред и мъ-же, и жени, и деца - даже и пеленачета.

Избили почти всички,
обрали ги, обрали и къщата, а после я запалили. Тук баба Дафина Андонова неволно била зрителка на много неща. При това паднал убит мъжът й Андон, брат му Петър Славов, Неделкови-те четирима сина - Коле, Къне, Иванчо и Михаил, Марийка Михайлова и двете й деца, годиначета близнаци. В завръщането си след Освобождението, из пепелищата на тази къща изровили 250 глави и десетина коли кости, които закопали в две гробници в Паленишките гробища... (115).

По много места и къщи описаната от очевидците картина на масови убийства, насилия, грабежи и опожарявания се повтаряли отново и отново. Много майки с малки деца, скрити по тавани и мазета, удушавали неволно рожбите си, за да не ги издадат с плача си на турските мародери и еврейските им помагачи.


„Според показанията на Марийка Иванова Ахънова, която била в къщата на Коле Гюпхаленеца до самата църква „Св. Троица", там загинали много хора. В църквата и двора се събрали над 2500 души, натъпкани един да друг, така че нямало игла къде да падне.

Турците нахлули в църквата и клането, убиването и обирът продължили няколко часа. Ахънова, скрита в един долап, била свидетел на всичко, и по-късно не намирала думи, с които да опише турските зверства при избиването на хората. В някои ъгли на църквата избитите оставали прави, защото нямало къде да паднат труповете..." (115).

 

Обесени българи по улиците на Пловдив. Стара гравюра.


"...В къщите на Никола, Иванча и Симеона хаджи поп Димови жертвите наближавали числото на онези в църквата „Св. Троица". В двете обградени със здрави стени двуетажни здания имало до 2000 граждани и селяни, почти всички били зверски убити и обрани..." (115).


„... Такава черница, наричана по турски шам-дудъ, се намирала в двора на Пенчо хаджи Славов, на която се качили мъже, жени и деца, повече от 30 души. Гъстите листа затулили и хората никак не се виждали; но някое от децата изпуснало феса си на земята, турците обърнали внимание, почнали да стрелят и скритите като пилци падали. В това турците намерили
голямо удоволствие. Щом удареният се сгромолясвал и простирал на земята, казвали: „Още една гарга падна, стреляйте") В разстояние на няколко минути под черницата било застлано с трупове..." (115).

„... Къщата на Стоянча Попоглу, в която имало около 200 души граждани и селяни, след като била обградена от турците, после запалена, всички, които излизали навън, за да избегнат огъня там, на място оставали (убити)..." (115).


„... Побягналите към конака на Шемши бей около 250 души селяни - мъже, жени и деца - едни избити, а други до един изклани. В съседната къща на Кара Къне били изклани до 80 души мъже, жени и деца.
Дворът на салханата бил пълен с коли и около 400 души мъже, жени и деца от селата.

Всички до един избити... В избата на Коле Кавалджиев и в къщата на Атанас хаджи Колев били избити до 150 души.


Къщата на Сапунджи Танев била пълна с граждани и селяни от двата пола... Според показанията на Гана Василева тук били изклани до 500 души и дворът до четири пръста в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнели. Само няколко момичета и млади жени били помилвани..." (115).


„... Шопа Димитър, 70-75-годишен човек, богат търговец, считан от гражданите за милионер, уловен от турците заедно със сина си Наня, взели им парите къде каквото имало, после ги вързали, повалили на земята, напалили огън на гърдите им, сварили си кафе, пили и си отишли, а Димитър и синът му умрели от болки..." (115). За този и много други случаи с богати български търговци и занаятчии е повече от ясно кой е подал съответната информация на турците - техните конкуренти евреи!...


„... Двама турци от старозагорските села уловили един познат на тях българин на име Марко, също селянин, повалили го на земята и го заклали. После го качили пред един дюкян на стряхата и викали: „Ха, Марковото месо е евтино, една ока пет пари." Рязали на късове и из улиците хвърляли.
В лозята Османица (сега Гебран махала) на една круша бил закован с гвоздеи на ръцете и краката един мъж и след Освобождението намерили голите кости.

Сали Дерлиоглу със своите двама другари отишли в къщата на съседа си Черен Кольо, уловили го и в двора на една черница по ръцете и краката го заковали.

На крушата в една нива (сега двор на Кольо Суровчето) имало закачени „няколко кожи от хора, пълни със сено..." (115).


„... А сутринта закарани на Аязмо баир, дето по бадемите висели около 20 души мъже, жени и деца, а някои и с краката нагоре..." (115).


„... На 70-годишния старец дядо Дянко рязали черепа и извадили с клечка мозъка му, като че ли правели някаква медицинска операция..." (115).


„... Енчо Славов от същото село (с. Саръ Смаил) бил в дома на свещеника Стайо и като сполучил да избяга, видял в една къща труповете на мъж и жена заголени, членовете им отрязани и поставени върху тях за поругание..." (115).


Според достоверни сведения на Г П. Русески, който обиколил 14 села в Старозагорска област след кланетата, само от тези села били избити около 3200 души мъже, жени и деца (115).


От тези, които успели да избягат от кланетата в Стара Загора, по-късно умрели 1200 души от раните си, студ, глад и болести (само възрастни, без да се броят децата).


От заловените жени, млади момичета и деца по заповед на Сюлейман паша* бил образуван специален лагер, където войниците дни наред ги изнасилвали и тероризирали по най-дивашки начин. Карали ги да им играят голо хоро и садистично се забавлявали с нещастните жени, загубили семействата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Одрин и Цариград. Техният брой надхвърлял 10 000 и само единици от тях успели по-късно да избягат и свидетелствали за Убийствата и кланетата. В книгата на Димитров поименно са Упоменати някои от тези жени, продадени като роби, потурчени и ограбени (115).


От някои откъслечни данни става ясно, че в лагера на Сюлейман паша* на Аязмото, а и на други места са извършвани странни еврейски магически ритуали и убийства на пленени българи. Например на 21 юли край женския лагер при Латинските гробища докарали около 50 души мъже граждани и селяни, навързани на въже. Турците ги закарали при шатъра на Сюлейман паша* и ги застреляли, както били навързани. Други били горени живи на жертвеници, описани по-късно от даскал Петър Иванов (типичен Холокост!).


Част от ритуалните убийства било разпъване на кръст и за-коваване като Христос с гвоздеи на ръцете и краката. Някои от ритуалите били по-особени. Отделените по-лични българи и българки (по-стройни, здрави и красиви) били заколвани на дръвници като животни.

Евреите от Стара Загора в медни казани събирали тази невинна християнска кръв и топели в нея дрехите си. След като изсъхнели, те ги обличали и съгласно ритуала на еврейската черна магия се подмладявали по мистичен път, придобивайки качествата и красотата на убитите. Вероятно са извършвани и други сатанински еврейски ритуали, които са част от черната магия!...


В своята книга „Ритуалните убийства на „избрания" народ" д-р Емил Антонов на базата на документи и богата библиография описва подобни еврейски ритуали. Горното се потвърждава и от редица други книги (7, 55, 145). В последната книга авторът Трахтенберг* се опитва да ни пробутва изтъркани фрази за „антисемитизъм", „ксенофобия" и „ирационална омраза към евреите". Подобни приказки за наивници не могат да скрият истината за еврейската сатанинска и разрушителна природа. Фактите от тази книга ни показват истинската същност на чифута.


Особено ценни са свидетелствата на Димитър Илков, ето какво казва той:


„... След изгарянето на Стара Загора, заарските евреи побягнали с турците заедно към Одрин и Цариград. През лятото й есента, докато продължавал боят на Балкана, евреите предали
на турските власти в двата последни града мнозина старозагорци, които живеели по-отдавна или спасили главите си случайно с бягство. Те били избесени позорно по мегданите и пред джамиите. Но това било малко провинение в сравнение с това, което те извършили в Стара Загора преди да побягнат.

Докато се намирали русите в Стара Загора, в еврейските къщи се укривали най-престъпните и най-кръвожадните турци. Тогава никой не закачил евреите, нито някой подозирал, че те вършат това предателство. По-сетне обаче, когато градът паднал в ръцете на Сюлейман паша*, и башибозуците тръгнали да колят българите по къщите и улиците, евреите отказали да дадат прибежище в къщите си поне на едно християнско семейство.

Обратно, те предавали българите на турците, за да ги колят, като посочвали на последните дори и скривалищата им.


Тези и много други тям безчовечни престъпления озлобили твърде справедливо всички старозагорски българи спрямо евреите. И то се знае, че когато войната се свършила и България станала свободна, лошите заарски евреи не посмели да се завърнат назад по домовете си. Забогатели от плячката и от добрите кярове (далавери) през време на войната, мнозина от тях си останали в Турция - в Цариград, Смирна и Одрин, а други се заселили в Пловдив, Чирпан, София, Татар Пазарджик..." (115).


Димитров споменава, че в предателствата на българи особено активни били евреите от рода на Бонджуковци* в Стара Загора, а Илков споменава, че отмъкнатият от башибозуците едър рогат добитък бил продаден на евреите в Одрин и Цариград за нищожна цена (115).


Доволен от специализираните услуги на съплеменниците си, при изтеглянето си от Стара Загора, Сюлейман паша* подтикнал евреите да напуснат града с неговите войски. Той им дал тридневен срок, за да се подготвят и да опаковат багажа си и награбените от българите богатства и разпоредил на няколко роти войници да ги придружат до гара Кара бунар, откъдето се отправили за Одрин, Пловдив и Цариград (115).


Свидетелствата на даскал Петър Иванов, записани във „Възпоменания от разбърканите времена" от 1885 г. допълват цялостната картина на Старозагорските кланета, когато той посещава града след напускането му от евреите и турците, които го оглозгали като лешояди:


„... Беше късно, като влязох в града. Но какво думам ? Град нямаше вече... То беше само един куп от развалини от страшни по-страшни.


На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя" Сюлейман паша*. По-страшното беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорски от Одринско, където Сюлейман (Соломон*), след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили недраги в одринските кърища.


Всички тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изклани мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси, които окапали от изгнилите женски глави... Черквите изгорени, опозорени... пълни с изгнили человечески трупове. Черквите „Св. Троица", „Св. Богородица" и „Св. Николай" с трупове, разрушени и дупките от гюлетата (снарядите) още се забелязваха тук-там. Само „Св. Димитър" беше оцелял, защото беше здраво озидана, само отвътре беше изгоряла.


Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях -толкова те бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.


На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града, особено баира, наречен Аязмото. Тук аз видях нови дири от най-безчеловечни свирепости. Освен много кости и глави, които се срещаха на всяка крачка, на едно дърво
видях, че виси цял един човешки скелет. Обесеният нещастник се сплул на дървото, без да е имало някой да го снеме, и само скелетът му беше останал. Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени от „героите" на Сюлей-ман-пашовата войска. По-нататък друго възмутително зрелище. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа.

Повзрях се в нея и за голямо мое удивление видях, че това беше человеческа кожа, от която заключих, че притежателят й трябва да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Биконсфилда*. Англичанинът я взе и я занесе със себе си. След няколко дни събраха отчасти костите и главите (от които повечето бяха разцепени с нож) на изкланите нещастници и се заровиха в Новомахленските гробища, близо до чирпанския път. Нека не остане без забележка, че повечето от изкланите принадлежат на околните села от Старозагорската и Чирпанската околия, които се били събрали в град Стара Загора за защита.


От разказите на някои стари жени, които останали живи и които били зрителки на турските свирепости, научих че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат на зверовете турци, били предмет на най-позорни изтезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските страсти на мъчителите си, се изклали до една. Писъкът на тези нещастници стигал до небето, но то било глухо към техните стенания....


Ти трепериш, читателю, от разказа на тези ужаси; имай присъствие на духа. Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си Денонощно, викат „отмъщение", когато настане сгода за тази Ценна минута..." (115).


Ние не знаем дали лорд Биконсфилд Бениамин Дизраели* е получил кожата на живоодрания българин от Стара Загора -свидетелство за турско-еврейските кървави ритуали. Едно е си-гурно, че един цветущ град като Стара Загора, известен със за
наятите си и богатите български търговци, бил унищожен, изгорен и сринат до основи; изклани и избити по най-варварски и мъчителен начин били над 15 000 българи; повече от 1200 умрели от глад, болести и епидемии (тифус), а 10 000 били отведени в робство в Турция и много от тях никога не се върнали. Отвратителният чифут Дизраели* обаче продължавал да твърди и да се кълне (чудно в кой ли Бог?!), че „не били извършвани никакви жестокости и това били само преувеличени слухове и клевети".


Заточени въстаници от с. Баня - поп Гурко, даскал Никола Барбалов, Тодор Даскала, Петко Белоконски и Н. Калоянов. Фотография от турските архиви (по Йонков)

Будни български патриоти, изпратени като заточеници в Диарбекир (Мала Азия). Сатара фотография.


След падането на Плевен през декември 1877 г. и настъплението на руснаците, турските войски започнали да се изтеглят на югоизток и по пътя си извършвали множество кланета, насилия и ограбвания на мирното българско население. Преди това хронистите отбелязват множество репресии и Геноцид, извършени от турските власти в различни градове.


- В Пловдив арестували и екзекутирали в града стотици българи през 1877 г. Само в края на август и септември били екзекутирани 116 българи. Екзекуции на стотици българи се изпълнявали и в Одрин, Татар Пазарджик, София, Карлово, Станимака (Асеновград), Чирпан, Варна, Мустафа паша, Фере, Димотика и други тракийски градове (66).


- Големи насилия и жестокости били извършени от турските власти върху българското население в Карлово и Калофер; селата Красново, Аджар, Рахманли (днешно Розовец), Мерич-лери и други, разположени по южните склонове на Източна Средна гора. В доклад на френския вицеконсул в Пловдив от 6 август 1877 г. се съобщава за избиването на около 600 българи само в Карлово от редовни турски войски и от башибозук, командван от Исмаил, брата на Ахмед ага Тъмръшлията. В действителност броят на избитите карловци бил по-голям (66).

- Редовни турски войски доограбили Панагюрище и убили някои от неговите жители (66).


- В селата в Пирдопско също били убити стотици българи (66).


- В Сливен и околностите му да началото на 1878 г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи (66).


- Голям брой българи станали жертви на турско-еврейския произвол и в София, където руските войски, както съобщава един чуждестранен кореспондент, заварили 16 бесилки (66).


- Пострадали също Каварна, Стремската долина, Златарица, Елена, Котел, Новозагарско, Самоков, Белово, Караагач (Брезник), Чепеларе, Златоград, Търново Сиймен (Симеоновград), Мустафа паша (Свиленград), Любимец, Харманли и други при отстъплението на турската армия. Там мирното население било подложено на клането, грабежи и насилия (66).


Историците отбелязват, че по време на войната безчинства-та на редовните турски войски, черкезите и башибозушките отряди надминавали всичко, което дотогава бил изтърпял през робството многострадалният български народ; избити били общо над 150 000 души българи - цивилно население. Целта била да се смаже чрез целенасочен терор порива за свобода у българите (66).


След освободителната война от 1877-1878 г. най-после България се освободила от турско-еврейското петвековно робство, съпътствано от постоянен Геноцид и Холокост. Но не всички българи получили свободата - тези от Тракия и Македония все още били поробени.



Войнов, Г. "Геноцидът и Холокостът над българите", С.,2006, стр. 36-119