Падането на Второто българско царство (ХIII-ХIVв.)

След разцвета на българската държава (по същество империя), която съперничела на Византия и последвалата я Латинска империя, постепенно през XIII и ХIVв. в България започва едно феодално раздробяване. Това довежда до значително отслабване на централната власт, оказало се впоследствие фатално за страната (нещо като днешния глобалистки лозунг: „По-малко държава и по-голяма автономност на общините и регионите", т.е. старата максима „Разделяй и владей!")... Това, разбира се, става под влиянието на външните врагове на България - най-вече Византия и един по-страшен вътрешен враг, внедрен незабелязано и нанесъл удар върху традиционната религия и моралните устои на българското общество.

През ХIII-ХIV в. особено се развили занаятите и търговията в България, а също и външната търговия. През Константинопол, Солун, Дубровник и Венеция в България се появяват евреи - търговци, спекуланти и международни мошеници*, които започват да експлоатират българите (30, 66). Чрез подкупи те влизат под кожата на владетелите и болярите и зловредното им влияние започва да прониква и да разлага обществото. Цар Иван Александър (1331-1371 г.) дал на венецианците грамота за свободно търгуване и те плащали мито 3% за внос и износ и имали голяма колония във Варна към 1352 г. Редица данни говорят, че в споменатите четири града имало значително присъствие на евреи, а в Константинопол и Венеция - представители на Синедриона (тайното правителство на юдеите).

Като изключим чисто материалните стимули на евреите да експлоатират като паразити и да унищожават дадена държава, случаят с България и българите е малко по-специален като отношение и почива на религиозна омраза и талмудистки расизъм, така характерен за „богоборците" (израилтяните)(39). Евреите и особено тяхната върхушка (равините и висшата класа) изпитват една характерна ненавист към друговерците и православните християни. Като представители на най-чистото християнство и подчертано неподатливи на всякакви сатанински учения и секти, българите са номер едно в „черния списък" на юдеите.* В духовен план българите се явяват като антипод на юдеите и това обяснява защо са толкова мразени от тях.

В началото на XIV в. евреите започнали да разширяват своето влияние в България и да се промъкват към властта. Така например един от палачите на служба при Тодор Светослав (1300-1321 г.) бил евреин. Той участвал в екзекуцията с удушаване на цар Чака (1300 г.), извършена в Търново. Особено се засилило пагубното еврейско влияние по времето на цар Иван Александър, който имал нещастието в 1340 г. да се разведе със съпругата си Теодора и да се ожени за еврейката Сара*, която привидно се покръстила и получила християнското име Теодора. От този брак имал двама синове - Иван Шишман и Иван Асен, и три дъщери - Кера Тамара, Кераца и Десислава. С този безумен акт Иван Александър закопава България и я прави лесна плячка за задкулисните игри на Синедриона и последвалото разпокъсване на царството и падането на България под турско иго, продължило 500 години (66)!

Първия удар юдеите нанесли срещу православното християнство. Ето какво пише по този повод М. Варшавски (проф. Владимир Владикин) (30):

„...След идването на апостолите Павел и Варнава на Балканския полуостров, България станала център и разсадник на православната вяра. Нейните манастири се превърнали във висши школи, подготвящи държавници и пастири за разпространение и укрепване на Христовата вяра...

От всички балкански народи българите в най-голяма степен се отличавали с усърдие и възприемайки християнската религия, стигали дори до фанатизъм. На това явление обърнал внимание Синедрионът, който винаги се е стремял да унищожи, обезсили и насочи по лъжлив път учението на Исуса Христа.

В XIII в. членове на Синедриона са били всички венециански евреи и банкери. Благодарение на капитала*, съсредоточен в техните ръце, те добили голямо влияние и сила. Дори турският султан е бил напълно зависим от тях и станал верен изпълнител на всички заповеди на Синедриона. Но както винаги, юдеите прокарвали своята политика задкулисно. Те ръководели политическите събития, а сами оставали в сянка. Тази политика на венецианските банкери юдеи през царуването на Иван Александър била съдбоносна за България.

Гръцки и френски литературни източници свидетелстват, че Иван Александър бил женен за еврейката Сара*, дъщеря на един венециански банкер, и че този брак бил устроен от юдеите с единствената цел да отслаби християнската вяра в България, населението на която било напълно предано.

Сара-Теодора* била таен агент на Синедриона и постепенно подготвяла България за турското робство (гр. лет. XIV в., т. III, стр. 81). В историята на християнството на Балканите тя изиграла почти същата роля както Попея**, само че в друга форма. Нейните наемни агенти със средствата на венецианските търговци разпространявали между народа слухове, че Исус Христос е само мит, че не е имало никакво Възкресение, а че това е измислено от поповете, които проповядвайки тази лъжа, живеят и се наслаждават за сметка на трудещите се маси (гр. лет. XIV в., т. III, стр. 92; Енциклика на Бонифаций IX, римски папа).

Цар Иван Александър (1331 -1371 г.), царица Сара-Теодора (вляво) с децата си Иван Шишман и Иван Асен. "Лондонско четвероевангелие" на Иван Александър ор 1356 г.

Злите семена били посети и дали плодовете си в скоро време. Постепенно вярата започнала да отслабва, появил се разврат, пиянство, започнал да процъфтява материализмът. Развлеченията, противни на нравствения дух, се поощрявали. Цар Александър бил безсилен да предприеме каквото и да било против жена си, понеже зад гърба й стояла злата могъща сила на Синедриона. Станало е нужда дори той да се помири с разделянето на държавата си на три области, което безспорна го е унищожавало, но което е било дело на тъмните сили, решили да разложат държавата" (30).

Известният руски автор Григорий Климов в книгата си „Божият народ" определя евреите като „секта от дегенерати, която в продължение на 3000 години трови човечеството и като раково образование смуче жизнените му сокове"!... В случая с България евреите отново предприемат изпитаните си масонски и сек-тантски методи, за да разединят нацията и да я подложат на турско-чифутски Геноцид.

Вследствие на подмолните действия на Сара-Теодора* и Синедриона в посочения период в страната се появяват редица секти: варлаамитство, богомилство, гностицизъм, адамитство, „жи-довстващи" („приятели на евреите") и др. Целта на всички тях била целенасочен удар срещу православното християнство.

За да се пребори със сектите, през 1355 г. църквата свиква специален събор в Търново, на който сектантите официално са осъдени от Теодосий Търновски и разобличени от него. Въпреки строгите мерки, взети на събора в Търново срещу еретиците, сектите, стимулирани с еврейското злато, продължавали да процъфтяват. Най-опасна била сектата на „жидовстващите", която открито изповядвала антихристиянски възгледи и членовете й (предимно евреи) практикували черна магия (66).

Привържениците на тази ерес отхвърляли официалната, приета на Никейския събор основна догма на християнската религия за двойната природа на Исус Христос като „съвършен бог" и „съвършен човек", приел плът от Богородица" (Дева Мария) и слязъл на земята заради спасението на човечеството. Като разпространители на подобно неверие към основната догма за Хрис-тос-богочовека в житието на Теодосий Търновски се обвиняват живеещите в българската столица по времето на Иван Александър евреи. Освен това пак според разказа на житиеписеца евреите „хулели божествените храмове и приносимото в тях и се отнасяли с безчестие към свещениците и монасите" (66).

Тази разрушителна ерес се прехвърляла и сред представителите на православното население. Такива еретици, изказващи разрушителни антицърковни възгледи, били например Фудул и Пиропул, за които се споменава в допълненията към „Борило-вия синодик", и които проповядвали в Търново вероятно по времето на патриарх Евтимий (т. е. между 1375 и 1393 г.). Разпространяваните от тях възгледи напомнят твърде много за ереста на „жидовствстващите". „Те тъпчеха - се казва в синодника - иконата на пречистата Богородица, занимаваха се с различни магии, нападаха с различни хули архиереите и иноците, оскверниха свещените църкви и животворния кръст, чрез който бяхме белязани за избавлението, показаха и много други безчинства" (66).

На фона на тези тревожни събития, в България през ХIVв. се появила величавата фигура на патриарх Евтимий. Той правел всичко възможно да се бори с еретиците и сектите и имал голямо влияние и сред народа, и сред болярите. Дори цар Иван Александър му симпатизирал и го смятал за свой довереник, като му подарил един манастир. Евтимий станал опасен противник на юдейското влияние и царицата Сара-Теодора* неведнъж се мъчила да го привлече на своя страна. Когато нейните опити не се увенчали с успех, тя съобщила за това на Синедриона и последният употребил всички сили да оклевети проповедника, за да сведе цялата му дейност до минимум (Енц. на Урбан VI, римски папа, стр. 4) (30).

Сара-Теодора* не е действала самостоятелно, тя е разполагала с мощно еврейско обкръжение и множество агенти на Синедриона. Доказателство за горното е наличието по това време на цял еврейски квартал във Велико Търново и пак там се е намирала и най-голямата и красива синагога на Балканите, в махалата „Френкхисар" съгласно запазени сведения от християнските летописи (122).

Подмолната дейност на евреите започнала да дава резултати. За да постигнат целта си, те насъскват България и Византия една срещу друга и в момента, когато двете държави са отслабени, включват основното си оръжие срещу християнството - турците! Използвайки междуособните войни между двете християнски държави, турците от Османското емирство в периода 1326-1327 г. последователно завладяват в Мала Азия Бурса, Ни-кея и Никомидия. С това почти цялата византийска част на Мала Азия попаднала в ръцете на турците. През 1342 г. във Византия станали вътрешни размирици и избухнала гражданска война, в която с войски се намесил и цар Иван Александър. От тази война спечелили турците и техните подстрекатели и зли гении -юдеите. Ето какво пише М. Варшавски за този период: „...Тогава венецианските банкери - евреи упражнявали политически и финансов натиск върху Отоманската империя и за да не допуснат България да се развива по-нататък, снабдили Турция с материални средства да води война, за да разори православната страна. Изпълнявайки всички нареждания на евреите и ползвайки се от техните услуги, Турция на свой ред решила да разшири Отоманската империя за сметка на християнските държави" (30).

1352 г. турците превзели крепостта Цимпе на Дарданелите, а в 1354 г. и великия брод - Галиполи. Това се приема за начало на турското нашествие на Балканите. Със съдействието на Сара-Теодора* турците нахлули в Тракия и завзели Родосто, Бая-Ески, Люле-Бургас и Одрин и сключили с България договор, който им давал юридическо право да организират в Тракия бойни отряди за по-нататъшни походи в християнските страни, а България била задължена да им оказва активна подкрепа.

Сключвайки този неизгоден договор, цар Иван Александър разчитал, че апетитът на турците ще бъде задоволен от заетите области и че останалата част от България ще бъде спасена (30, 135). Той обаче си направил криво сметките „без кръчмаря" (Синедриона). Под натиска на жена се Сара-Теодора* цар Иван Александър направил поредната фатална грешка и вместо да обяви първородния си син Иван Срацимир за престолонаследник той разделя царството на две.

На Иван Срацимир дава западната част, известна като Видинско царство, което обаче е незначително по територия. Основната част - Търновското царство, той дава на Иван Шишман - първородния син на еврейката - Сара-Теодора*. Както отбелязва Станишев (2): „За пръв път в българската история, един цар разделя царството си, като някаква частно-правна собственост Иван Александър изоставил напълно старото западно българско крило..." (135).

След този безумен акт, инспириран от злия гений на царя -Сара-Теодора, България фактически се разпада на пет части -Видинско царство, Търновско царство, Карвунско царство, Влашко царство и Западна част (Македония), която се състои от множество васални княжества. Така първата част от плана на Синедриона по отношение на разрушаването на християнските държави - България и Византия, бил осъществен!

Започвайки от 1354 г. нататък, турците предприели масови нахлувания през Дарданелите в Тракия и на Балканите. Има сведения, че турските войски са прехвърляни с кораби и средства на венецианските евреи. Авторът Дейвид Дюк*, цитирайки С. Шу, ни дава следната информация: ,,...В XIII в. византийските евреи поддържали окупационните армии на турците...

В XIV в. те поддържали завладяването на Константинопол от османските турци, което станало с помощта на евреите..." (53).

Тук е очевидно, че двете групи на Синедриона - във Византия и във Венеция, са изпълнявали общ план и са действали съгласувано. От различни източници става ясно, че по това време тайното еврейско правителство в сянка - Синедрионът, по всяка вероятност се е намирало в Константинопол. Преди това то е било във Вавилон и Испания. Така или иначе в завладения от турците Константинопол Синедрионът изживява втория „златен век" и това е отразено в редица документи, както ще видим по-нататък (5, 39, 55). След това Синедрионът последователно се мести в Полша (XVII в.), Амстердам (XVIII в.), Лондон (XIX в.) и Ню Йорк (XX в.), където е и досега!... (5).

В своите задълбочен изследвания Мълвина Господинова смята, че богоборческата еврейска секта на фарисеите има заслуга и за други ключови събития станали в периода преди турското нахлуване на Балканите и във Византия и фактически подготвили почвата за унищожителния удар срещу православието:

„...Проследявайки богоборството на фарисеите през епохата на Средновековието, ще се спрем по-подробно на три основни исторически факта, чийто последици са не само изключително устойчиви във времето, но са и ярко доказателство за войната на богоборците срещу Христовата църква и християнската държавност. Това са: създаването и подържането на исляма; Великата схизма (1054 г.) и така наречените кръстоносни походи; завладяването на православните балкански държави и Византия от турците мюсюлмани" (39).

Анализът на събитията показва, че ислямът се появява към VII в. на базата на древното езичество и фарисейския юдаизъм. Колкото и парадоксално да звучи, евреите определят на исляма особена роля в богоборческата си стратегия за борба с християнските народи. Те използват турците и мюсюлманите като маша в стратегията си - „да убиеш с чужд нож"!...

През 1355 г., разтревожени от увеличаващите се турски нах-лувания, България и Византия сключват съюз за борба с общия враг. Този съюз обаче закъснял, а вътрешните врагове и еврейските агенти на Синедриона правели всичко възможно да засилят противоречията и да отслабят двете държави.

В 1363 г. султан Мурад се настанил в Одрин и го направил изходна точка за по-нататъшното турско разширение. Последователно в ръцете им паднали Димотика, Цурулум, Аркадиопол, Пловдив и Боруй.

От сведенията на османския хронист Сеадеддин, както и от други данни, се вижда, че настъплението на османските турци в Тракия през периода 1359 - 1364 г. било съпроводено с големи разорения. Силно пострадали Пловдив, Боруй, Сливен, а някои по-малки селища, като Венец и Сотирград, изчезнали напълно! Разорението се съпровождало от масови поробвания, от отвличане на множество пленници, които били отвеждани впоследствие в Мала Азия.

Сеадеддин отбелязва, че след превземането на Лозенград османските войници отвели със себе си „невероятно красиви робини българки" (66). Тези робини били продавани като животни на пазарите в Близкия изток от търговци на роби -евреи, които държали монопол в тази дейност.

В завладените области турците прокарвали политика на унищожение на живата сила на противника. Провежданото етническо прочистване се правело с цел заграбване на територия и материални блага и разчистване на жизнено пространство за нахлуващите от Мала Азия пълчища. Продължавала и политиката на заселване на мюсюлмани в завзетите територии и настаняване на турски гарнизони в големите градове. В разглеждания период в Тракия трайно се заселили над 10 000 мюсюлмани, дошли от малоазийските емирства Бига, Айдън и Карасу и продължавали да прииждат нови и нови заселници от турски произход (66).

След като цар Иван Шишман (1371-1393 г.) сяда на престола в Търново, подстрекавай от майка си, той започва да води самостоятелна политика, различна от тази на по-големия му брат Иван Срацимир (1356-1396 г.) във Видинското царство. Двамата са в конфликт и почти не подържат връзки. Отделна политика водят и останалите части на разпокъсаната българска държава - Добруджанското деспотство и княжествата в Югозопадна България и Македония. Този тъжен факт за разделянето на България отбелязва и немският рицар Шилтбергер, участник в похода на унгарския крал Сигизмунд срещу турците през 1396 г.: „...Аз бях в три страни, които и трите се казваха България (Pulgreу) -отбелязва Шилтбергер. Първата лежи там, където се преминава от Унгария през Железни врата, и столицата й се казва Видин. Другата България лежи срещу Влашко и столицата й се казва Търново. Третата България лежи там, където Дунав се влива в морето, и столицата й се казва Калиакра...." (66).

Възползвайки се от тази раздробеност на България и слабостта на Византия, турците преминават в решителна офанзива за овладяване на Балканския полуостров. След битката при Черномен турците овладели най-напред силните български крепости Самоков и Ихтиман, а след това с много пролята кръв, и Битоля. В резултат на това опустошително нашествие престанало да съществува независимото и твърде силно княжество на дес-пот Углеша, намиращо се по долното течение на река Струма. Отглас от ужасите, предизвикани от нахлуването на османците в югозападните български краища, се съдържа в приписката на един съвременник на събитията, светогорския монах Исай Сер-ски: „... Като убиха юначния деспот Углеша, измаилтяните се пръснаха и пролетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в робство, а онези, които останаха там, смърт несретна ги покоси, защото изгинаха от глад.... опустя земята, лиши се от всичките си плодове, погинаха людете, изчезнаха добитък и плодове. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите..." (66).

Упорита борба водили и свободолюбивите планинци в Родопския край. Турците дали изключително много жертви при превземането на крепостите Раковица, Цепина, Баткун, Зареница, Градище, Асенова крепост и др. Затова и озлоблението им към поробеното население било двойно по-голямо и пущали в ход сабите и ятаганите за щяло и нещяло над цивилното население. Първенците набивали на кол, провесвали ги на ченгел (кука) или им отсичали главите на дръвник със специална секира за екзекуции. Потоците от българска кръв се леели като река, а кръ-волоците - евреи и турци, искали още и още християнски жертви в името на техния бог (Сатаната, Яхве, или Луцифер)!...

Както при своите предишни походи, така и сега османците отвеждали в плен като роби множество българи. Интересни сведения за масови поробвания има в хрониката на Коджа Хюсеин, който съобщава, че след завладяването на беломорските крепости Хайредин паша с „безчетно количество пари, с роби и робини с лица като феи" паднал по лице в краката на султана. Много от тези роби били продавани на венециански, дубров-нишки и други търговци по робските тържища в Крит, Кипър и Александрия (66).

В 1382 г. с помощта на предател българо-мохамеданин е превзета София, а малко по-късно паднал и Солун, вероятно с активната помощ на солунските евреи, които имали влиятелна колония там.

След като се укрепили в Тракия и Южна България, турците се насочили на север. В 1388 г. султан Мурад изпратил 30-хиляд-на армия под командата на великия везир Али паша, който преминал Стара планина и завладял Провадия, Преслав, Шумен, Овеч, Мадара и Силистра.

От този момент съдбата на България била решена от венецианските банкери. На нейна територия се появили предатели, които постепенно придвижили България към прага на петвековното робство (Енц. на Урбан VI, римски папа, стр. 9) (30).

През пролетта на 1393 г. с голяма войска султанът преминал Стара планина, насочил се право към Търново и го обкръжил от три страни. Обсадата била дълга, тежка и продължила три месеца, а помощ отникъде не се задавала. Неизвестно по какви причини цар Иван Шишман с част от войската си не бил в Търново, а се намирал в Никопол и отбраната на града се водела от патриарх Евтимий. Всички търновци, от децата до 80-го-дишни старци, мятали копия и пущали стрели против силния неприятел. Храбростта на защитниците на крепостта била голяма, ала и неприятелските пълчища всеки ден се умножавали. Поради дългата обсада храните свършили и това влошило още повече защитата... Насърчени от своя пастир, защитниците отблъсквали нападателите, но и самите те намалявали по брой от недохранване и безводие. Военният съвет заседавал всеки ден... Баязид и синът му Челеби беснеели от яд, че градът не се предава. Те изпращали на обсадените известия, че ако не се предадат, всички ще бъдат погубени... (135).

За обсадата на Търново и падането на града има кратък, но драматичен разказ в известното „Похвално слово за Патриарх Евтимий", съставено от ученика му Григорий Цамблак:

„... Разгневеният варварин - пише той - заплашваше, че с огън ще гори, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ща предаде тези, които продължават да са непокорни." Въпреки заканите обаче жителите на Търново се бранели твърдо и всички пристъпи на врага се разбивали в яките крепостни стени (66). Обезсърчен от загубите, султанът дал заповед за отстъпление с предложение за мир.

Варшавски посочва, че в този решителен момент се намесват агентите на Синедриона и Сара-Теодора и чрез предателство предават Търново на турците. Цамблак също говори за предателство, но не го описва с подробности (66). Други автори като проф. Вл. Владикин, Йован Раич, В. Берон и К. Иречек*, както и народното предание потвърждават, че крепостта столица пада след предателство, и че предателят е евреин (18, 55). Същото се потвърждава и от френския автор Сонджеон, който казва, че предателят е бил чужденец юдей, имигрант (167).

Опирайки се на латински и гръцки източници, М. Варшавски описва следното:

"...Предателството. С този неуспех не могли да се примирят членовете на Синедриона, които били в Бургас, и следели хода на борбата чрез шпионите си. Какво им е оставало да правят?

Като се убедили, че султанът не е в състояние да сломи търновските защитници без тяхното участие, евреите на свой ред дали заповед да се организира колкото се може по-скоро предателство. Намерил се доброволец евреин, когото Синедрионът снабдил с всички нужни за тази цел средства, включително и копие от султанската заповед за отстъпление. Този трагичен епизод историците отбелязват само като предание, че един неизвестен евреин предал Търново.

Този неизвестен евреин, който блестящо изпълнил задачата си, бил Лазар Коен*, чийто потомци братя Коен* изиграли също такава нечиста роля при Осман Пазвантооглу в 1794-1807 г., който се обявил за независим.

Лазар Коен*, получил заповед от членовете на Синедриона, проникнал в българската крепост Царевец, явил се при патриарх Евтимий и по най-подъл начин го уверил, че турските войски са изгубили всяка способност да се бият и не ще могат да подновят обсадата на Велико Търново.

Той казал, че силни епидемии са предизвикали паническо бягство в армията на султана, той се клел, че турците са в ръцете на вече засилилите се отряди на Иван Шиш-ман и че затова султанът е дал заповед за отстъпление.

За доказателство предателят показал копието от заповедта, с която го снабдили членовете на Синедриона (Гр. лет. XIV век, том IV, стр. 216). А в същото време Лазар Коен* през нощта завел до самите стени на града турската войска, която се разположила на скрито и чакала сигнал. Подлите и лъжливи сведения създали в целия град радостно оживление.

Радостта на уморените защитници не могла да бъде спокойно затаена в сърцето, тя се превърнала в страшен рев, който не можел да се заглуши. Всички крещели за неочакваното си щастие и спасение, а евреинът Коен*, като Юда Искариотски*, тихомълком задигнал ключовете от градските порти и ги предал на своя помощник - евреина Хасон*, който, възползвайки се от ентусиазма, обхванал цялото население, отворил градските порти и предал ключовете на Челеби Сюлейман (Соломон).

Жителите на града се били събрали на площада, гдето патриарх Евтимий служил благодарствен молебен. Коен* дал уговорения сигнал и на 17 юли 1393 г. турските войски нахлули през отворените врати на града (Гр. лет. XIV век, том IV стр. 318)*

По това време град Велико Търново бил център на внимание в целия Балкански полуостров. Той бил гордост и слава на българския народ, а когато нахлули турците благодарение на юдейското предателство, градът бил подхвърлен на грабеж и насилие и скоро обхванат от пламъци. Турците рушели и разорявали всичко. Патриаршеската църква „Възкресение Христово" била срината веднага, а благочестивият старец патриарх Евтимий заточен. С един замах на еврейската диригентска пръчка започнала сеч и гонение на християните! На какви страшни избивания и мъчения са били подложени великотърновските жители ясно се вижда от произведенията на Григорий Цамблак. Константин Костенечки, Йосиф Видински и др...." (30).

Патриарх Евтимий се застъпил пред султан Баязид и изказал протест против извършените зверски насилия, убийства и разрушения. Според Варшавски той дал заповед да се прекратят гоненията на християните и заминал за Одрин. На негово място от Венеция по заповед на Синедриона бил командирован най-жестокият садист, евреинът Челеби Нафталион* с щаба му. състоящ се от трима евреи: Рахамим Асеов*, Хаим Йерохам* и Давид Леви*.

Пристигайки във Велико Търново, Нафталион* заповядал незабавно да отделят изтъкнатите търновци начело с патриарх Евтимий и да ги заведат в манастира „Св. Троица". Когато заповедта му била изпълнена, юдеинът Нафталион* отишъл в манастира и лично ръководил избиването им. Всички българи християни заклали пред иконата на Спасителя. На всеки доведен Нафталион* повтарял подигравателно една и съща фраза: „Помоли своя Бог, може би той ще те спаси" и пред лицето на патриарха отрязвали главите на невинните жертви и вършели всякакви зверства над беззащитния народ (Гр. лет. XIV век, том VI, стр. 452).

Според Григорий Цамблак (66) и Сонджеон (167) болярите били събрани чрез измама от новия управител и изклани в една църква:

„...Султанът замина с войската си да дири цар Шишмана. Неговият заместник, комендантът на сломения град, един ден повика първенците и живите боляри, уж да се посъветва с тях за нещо. Без да подозират опасността, те се събраха в една църква. Пашата предложи на всички да се потурчат.... Това бе ужасно предложение. Здравите българи отказаха. И пашата заповяда на еничерите да изколят всичките. Загинаха 110 души мъченици, първи боляри и граждани. Църквата бе обляна в кръв, а труповете им изхвърлени, да ги ядат небесните птици..." (135).

Нафталион* искал да посекат и патриарх Евтимий, но султанът разпоредил той да бъде заточен.

Според гръцките литературни източници (Гр. лет. XIV век, том VI, стр. 493) Нафталион* се поругал над патриарха и го заточил във великотърновските катакомби, гдето след продължително гла-дуване и жестоки изтезания той предал Богу дух, а тялото му изгорили (Енциклопедия на Бонифаций IX, римски папа, стр. 18) (30).

Според български хроники патриарх Евтимий бил заточен в Бачковския манастир и е погребан там в църквата. Наскоро след тази кървава разправа дошла заповед на Баязид голям брой търновски родове и семейства да бъдат изпратени на заточение в Мала Азия. Цамблак описва покъртително тъжните сцени при раздялата със заточените семейства (66).

Не е трудно да си представим, че при разграбването на Търново и при подялбата на имотите на убитите и заточени богати търновски боляри, освен турците най-активни са били и евреите подстрекатели, населяващи квартала „Френкхисар", в центъра на който била и голямата синагога.

Според преданията интересна и поучителна била съдбата на предателя Лазар Коен*. След като предал ключовете на султан Баязид, той поискал голяма награда; дали му я, но алчният евреин останал пак недоволен. Тогава Баязид кипнал и рекъл: „Дайте му такава награда, каквато заслужава предател, който и мен ще предаде за шепа злато!..." Стражата сграбчила предателя и го хвърлила в пропастта от една крепостна кула. Мястото, където той бил хвърлен и погребан, и досега е известно като „Жидов гроб". Всеки, който минел оттам, хвърлял по един камък с презрение, омерзение и проклятие за вечни времена към предателя и пъкленото му чифутско семе!...

Тези трагични за България събития по-късно са отразени след освобождението от Иван Вазов, в стихотворението „Жи-дов гроб" и в един разказ на Ангел Каралийчев, публикуван в сп. „Светулка" преди 1944 г.

Евреите в България винаги са се стремели - и тогава, и сега, да отричат тези уличаващи ги факти и да унищожават доказателства за престъпната им дейност. След излизането на разказа на Ангел Каралийчев, от страна на еврейската общност имало протести, че са оклеветени. На това писателят отговорил така: „...По-добре е да замълчат, защото за всичко казано има документи"!

След падането на Търновското царство войските на Баязид започнали да превземат крепостите на Добруджанското деспот-ство (Карвунското деспотство), продължавайки политиката на „изгорената земя", геноцид и унищожение. Убит бил и цар Иван Шишман, независимо че той бил приел да стане васал на турския султан. Паднали постепенно крепостите Никопол, Калиакра, Варна, Ловеч, Плевен, Враца, Лютиброд, Черепиш, Урвич, и др. Всичко това било съпроводено с огромни кръвопролития, кланета на цивилно население, безсмислени убийства, грабежи и поробване на беззащитни българи (66).

За превземането на Калиакра е запазена покъртителна народна легенда за 40 хубави девойки, взети в плен, които се на-вързали за косите си и се хвърлили вкупом от високите скали в морето, за да избягнат тъжната робска участ.

Завоевателните действия през 1393 г. докарали в ръцете на османците огромна плячка. Взети били и голям брой роби, предимно младежи и девойки, някои от които били изпратени в двореца на султана и по домовете на неговите приближени, а други, разпределени между войниците, впоследствие били продавани по робските тържища. За масовите поробвания свидетелства и византийският писател Дука. Изобщо към края на XIV век, като последица от завоевателните действия на османците и особено в резултат от завладяването на Търновското царство и на Добруджанското деспотство, броят на отвлечените в Мала Азия роби се увеличил много (66).

За тези поробвания и гаври и за тежката участ на пленниците, които, оковани във вериги, били водени от град в град, разказват стотиците народни песни в българския фолклор, чието съдържание отправя мисълта към страшните дни на завоеванието и към първите векове на османското иго. Робите и от двата пола били изнасилвани, бити, измъчвани по всякакъв начин. При съпротива били убивани, а по време на дългия път от България до Мала Азия много от тях умирали от недохранване, умора, стрес и болести!...

Турски джелати и гаджали колят беззащитни български свещеници и цивилно население. Гравюра от XVIII-XIX век.

Редица писмени източници посочват, че търговията с роби се контролирала главно от евреи и те извличали огромни печалби за сметка на мъката на българите. На този въпрос ще се спрем по-подробно нататък, опирайки се на автентични източници от XV XVI и XVII век, както и на по-късни сведения по въпроса.

Кървавите събития от края на XIV век са добре описани от самите османски историци от този период. Нека видим как ги описва Мехмед Нешри (1493 г.), в неговата хроника „Огледало на света", от която добре личи отношението на турците и техните съюзници евреите към българите и другите поробени християнски народи:

„... Разлютил се пашата (Али паша) и тоз час изкомандвал войската. Разрушили и опустошили крепостта Венчан (с. Венчан, Варненско), а народа й смазали на кюфте и го заробили..." (106).

„... Правоверните бойци се удавили в плячка, роби взели и така се заситили, че не е за описване..." (106).

„... Газиите (бойци за вярата) дотолкова били отрупани с плячка, та разменяли чифт ботуши срещу красива робиня. Тълпата на робите била по-многобройна от самата войска..." (106).

„... И настанала такава сеч, че конете на правоверните взели да стъпват не по земя, а по мъртви гяурски тела. Тогава Ис-хак* бей извикал: „Хей правоверни! Стига сте клали! Започвайте да вземате роби!..." (106).

„... Ако легендарните юнаци можеха да зърнат колко неверници изклали газиите, от завист биха пикали кръв. Ако ги видеше пък Нериман, би посърнал..." (106).

„... От много места надошли кръвожадни джелати (палачи) и със своите завоювали света остри мечове ги изпратили в пламъците на преизподнята. Така били затрити няколко хиляди неверници. Изклали ги и те отведнъж изчезнали от лицето на света..." (106) и т.н., и т.н.

Турци, башибозуци и черкези отвеждат красиви българки и деца на робските пазари в Близкия изток. Стара графика (по Йонков)

Тази турска хроника е пълна с подобни потресаващи описания на извършвания над българите Геноцид. Тук няма какво да се коментира - изродът хронист сам представя и се хвали с извършените престъпления и жестокости!

Отглас от тези събития срещаме и в едно писмо на папа Григорий XI до епископа на Гран в Унгария от 1373 г.:

„... Безбожните неверници, наречени турци, тези най-жестоки врагове на Христовото име и негови най-неуморни преследвачи (...) от не много време и особено от двадесет месеца насам нападнаха с постоянна враждебност, завладяха и свирепо разориха обширни области на ромейското и българското царства и на кралството на Рашка (Сърбия), както и други страни на люде, изповядващи Христовата вяра, ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастно робство, като някой от тях - уви! - се отрекоха от Христовото име. Поради това турците бяха обзети от толкова голяма гордост, че решиха да нападат още по-усилено споменатото кралство на Рашка и други християнски земи..." (109).

Доказателство за заробването на българите от турците и еврейските им колаборационисти откриваме и в особен род италиански документи - нотариални записи за продажбата на „човешка стока" като животни по робските пазари на Средиземномори-ето и Близкия изток. В книжата на венецианския нотариус Антонио Брешиано от тържището Кандия на остров Крит в периода 1381-1383 г. сухо, делово и педантично е щрихована тъжната съдба на стотици българи и българки от Македония, Софийско, Търново и множество други български области и градове. Там можем да прочетем: „... една моя робиня на име Ирина, от български род, от селището Мелник (....); робиня на име Мария, от български род, от селището наречено Прилеп (....); робинята Теодора, от български род, от Търново (....); моята робиня на име Кали, от български род, от София (....); един роб на име Димитър, българин от селището Воден (....); робинята на име Мария, от български род, от Диамболи (Ямбол)..." и т.н., и т.н. (109).

По думите на Варшавски: „... Евреите завладели България и станали истинските господари на страната. Ползвайки се с голямо влияние върху турския султан, те започнали да прокарват в живота всичко, което им било угодно, а главно блестящо изпълнявали задачата си по отношение притесняването на християнството, за да унищожат по този начин всеки Божествен принцип и да подготвят страната за безкрайно робство. Затова през време на турското владичество юдеите умело са придобивали симпатиите на някои българи, спечелвали са ги на своя страна и ползвайки се от техните услуги, оказвани им под вида на лъжлив либерализъм, заблуждавали народните маси и ги насъсквали срещу ония, които безстрашно проповядвали своите национални идеали. Това явление се наблюдава и сега, защото има още много наивници между българите!..." (30).

Това твърдение далеч не е пресилено, а напротив дори е меко казано, като имаме предвид документите, с които разполагаме от различни и разнообразни източници. Всички тези документи доказват негативната и водеща роля на евреите, които наравно с турците са участвали в разрушаването на Второто българско царство и поробването и Геноцида, извършван над българите не само през XIV век, но и през следващите векове!

Според българските и чуждите историци ударът от страна на османците довел до най-тежки последици: България, която в продължение на столетия заемала предно място в средновековна Европа, загубила завоюваните позиции и трябвало да минат векове в упорита борба, за да се отхвърли чуждото владичество и отново да се създадат условия за нормално обществено и културно развитие на българския народ (66).

Войнов, Г., "Геноцидът и Холокостът над българите", С.,2006, стр. 14-36